През следващата седмица Джей пишеше всяка нощ. В петък най-после електричеството в къщата бе възстановено, но дотогава той вече беше свикнал да работи на светлината от газената лампа. Тя бе някак по-дружелюбна, по-задушевна. Страниците от изоставения ръкопис оформяха дебела купчина на масата. Вече бяха около сто. В понеделник пристигна Клермон с четирима работници и се захвана с ремонта на къщата. Започна от покрива, където липсваха много керемиди. Канализацията също трябваше да се поправи. В Ажен Джей успя да намери фирма за даване на коли под наем и нае петгодишен зелен ситроен, с който да ходи на пазар и да се придвижва по-бързо до центъра на Ланскене. Освен това купи три топа хартия и няколко ленти за пишеща машина. Работеше след залез слънце, когато Клермон и хората му се разотиваха и купчината изписани страници бързо нарастваше.
Джей не препрочиташе новите страници. Може би от страх, че пак може да блокира както през последните няколко години. Но по някаква причина вярваше, че това няма да се случи. Отчасти заради мястото. Заради атмосферата, чувството за близост и принадлежност въпреки факта, че беше чужденец тук. Заради живите спомени от миналото. Сякаш Поуг Хил Лейн се бе преместил тук, сред овощните градини и лозята.
В слънчевите утрини той отиваше пеша до Ланскене, за да си купи хляб. Глезенът му бе заздравял бързо и напълно, беше останал само малък белег. Джей започваше да изпитва удоволствие от разходките и да разпознава някои от лицата, които виждаше по пътя си. Жозефин му казваше имената на хората, а понякога и нещо повече за тях. Като съдържателка на единственото кафене в селото тя имаше отличната възможност да научава всичко, което става тук. Старият човек със съсухрено лице и синя барета беше Нарсис, градинар, който снабдяваше местната бакалница и цветарския магазин. Въпреки че беше сдържан, в погледа му се долавяше иронична, скрита насмешка. Джей научи от Жозефин, че той е приятел с циганите, които се установяват край реката всяко лято, че търгува с тях и им предлага сезонна работа в градината си. Години наред му се налагаше да спори с различните местни свещеници по повод толерантността си към циганите, но беше упорит и циганите останаха в селото. Червенокосият мъж от работилницата на Клермон беше Мишел Ру от Марсилия, който пътувал по реката, един ден преди пет години пристигнал в селото и повече не си тръгнал. Жената с червената кърпа беше Дьониз Поату, съпругата на пекаря. Възпълната жена с изпито лице, облечена в черно, която предпазваше очите си от слънцето с широкопола шапка, беше Мирей Фезанд, свекървата на Мари. Джей се опитваше да улови погледа й, когато старицата минаваше край откритата тераса на кафенето, но тя като че ли не го забелязваше.
Зад всички тези лица се криеха истории. Жозефин, надвесена над барплота с чаша кафе в ръка, гореше от нетърпение да му ги разкаже. Първоначалната й стеснителност беше изчезнала и тя посрещаше Джей с радост. Понякога, когато нямаше много посетители в кафенето, двамата разговаряха. Джей познаваше съвсем малка част от хората, за които му разказваше Жозефин. Но това като че ли не я обезкуражаваше.
— Нима никога не съм ви разказвала за стария Обер? А за дъщеря му? — Жозефин изглеждаше смаяна от невежеството му. — Те живееха точно до хлебарницата. Е, тогава беше хлебарница, а после стана сладкарница. Точно срещу цветарите.
Отначало Джей просто я оставяше да говори. Не я слушаше и пропускаше край ушите си имена, случки, описания. През това време пиеше кафето си и гледаше минувачите.
— Не съм ли ви разказвала за Арно и прасето за трюфели? Или как веднъж Арманд се облече като Непорочната Дева и седна да чака Арно в двора на църквата? Слушайте…
Тя разказваше много истории за най-добрата си приятелка Виан, напуснала селото преди няколко години, и за отдавна починали хора, чиито имена не му говореха нищо. Но Жозефин не се отказваше. Може би и тя се чувстваше самотна. Сутрешните редовни клиенти на кафенето мълчаха през повечето време; това бяха предимно старци. Може би тя се радваше да общува с по-млади хора. Полека-лека нескончаемата сапунена опера за живота в Ланскене су Тан го увлече.
Джей осъзнаваше, че все още хората тук го считат за странен. Някои го гледаха с открито любопитство. Имаше и такива, които се усмихваха. Повечето бяха сдържани, хладно любезни и само кимаха за поздрав или го проследяваха с поглед, когато минаваше покрай тях. В повечето дни Джей минаваше през „Кафе де Маро“ да пийне бира или cafe-cassis26 на връщане от хлебарницата на Поату. Терасата беше заобиколена с ограда, малка, не повече от разширена павирана площадка край тесния път, но бе приятно място, където човек можеше да седне и да наблюдава как селото оживява. Намираше се точно встрани от централния площад и беше прекрасен наблюдателен пункт, от който се виждаше всичко: дългият склон, който се спускаше надолу към тресавищата; малката горичка над „Рю де Франк Буржоа“; камбанарията на църквата, чийто звън се разнасяше над полето в седем часа всяка сутрин; площадът, розовата сграда на училището, която се издигаше там, където пътят се раздвояваше. В подножието на хълма Тан течеше мътна и мъждиво блещукаше, а полята от другата страна едва се виждаха в далечината. Ранното слънце грееше много ярко, почти ослепително, като рязко очертаваше белите фасади на къщите и кафеникавите им сенки. На реката, близо до няколко изоставени къщи, които сякаш висяха над водата на крехките си дървени подпори, стоеше закотвен кораб. От комина му се вдигаше струйка дим и миришеше на пържена риба.