Сигурно беше чула изстрела от къщата. Бе оставила бебето в креватчето му и бе излязла. Спокойно и хладнокръвно. Представата за това беше толкова жива в съзнанието на Джей, че той сякаш я виждаше: как обува ботушите си върху дебели чорапи, как облича дебелото палто — било е зима, — как замръзналата почва скърца под краката й. Лицето й е било безизразно, точно като онзи път, когато се срещнаха. Образът го преследваше. Мари вече беше се появявала неведнъж по страниците на новата му книга; Джей имаше чувството, че я познава, макар че бяха разменили само няколко думи. Но в нея имаше нещо, което го привличаше, неустоима тайнственост. Не знаеше защо Мари го навежда на мисли за Джо. Може би заради дебелото палто или мъжката шапка, силно нахлупена над очите й, заради полупознатия силует, който беше видял в онази нощ зад ъгъла на къщата. Със сигурност нямаше прилика между Джо и нея. Джо никога не би могъл да гледа с този празен, безизразен поглед. Джей понечи да тръгне, но в този момент забеляза нещо с крайчеца на окото си — фигура, която вървеше бързо край плета от другата страна на няколкостотин ярда от мястото, където той бе застанал. Скрит зад тънката плетеница от храсти, Джей я видя, преди тя да го забележи. Беше топла сутрин и Мари бе сменила дебелата си горна дреха с раиран пуловер и дънки. Тези дрехи я правеха да изглежда стройна като момче. Червената й коса беше несръчно подстригана до нивото на брадичката — Джей предположи, че вероятно го е направила сама. В този момент на непредпазливост лицето й бе оживено, енергично. В първия миг едва я позна.
После тя хвърли бегъл поглед към него и сякаш се затвори капак на прозорец. Това стана толкова бързо, че Джей се запита дали предишното му впечатление не беше въображаемо.
— Мадам…
Тя се спря за секунда и го изгледа с равнодушие, граничещо с нахалство. Очите й бяха зелени в любопитния светъл нюанс на патина. В книгата си Джей ги бе направил черни. Той се усмихна и протегна ръка за поздрав през плета.
— Мадам д’Апи, съжалявам, че ви стреснах. Аз съм…
Но преди да продължи, Мари бе изчезнала. Беше завила рязко между редовете и вървеше с бърза крачка по пътеката към къщата, без да се обръща.
— Мадам д’Апи! — извика Джей след нея. — Мадам!
Сигурно го беше чула и въпреки това не се обърна. Той я проследи с поглед няколко минути, докато тя продължаваше да се отдалечава, след това сви рамене и тръгна към къщата си. Каза си, че разочарованието му е абсурдно. Нямаше причина Мари да желае да говори с него. Джей даваше прекалено голяма свобода на въображението си. На ярката дневна светлина тя по нищо не приличаше на героинята на неговата история. Той твърдо реши да не мисли повече за нея.
Когато се прибра в къщата, Клермон го чакаше отпред с цял камион стари джунджурии. Като видя Джей да свива в алеята, той му намигна и килна назад синята си барета.
— Ола, мосю Джей — провикна се от кабината на камиона. — Намерих някои неща за новата ви къща!
Джей въздъхна. Предчувствията му се оправдаха. Сега всяка седмица Клермон щеше да стоварва в къщата му несметно количество „антиквариат“, представян за селски шик, на абсурдно високи цени. От това, което се виждаше в камиона — счупени столове, проскубани четки за бърсане на прах, олющени врати, чудовищна драконова глава от картон, останала от някакъв карнавал, — Джей разбра, че подозренията му не се покриват със страшната реалност.