И въпреки това продължаваше да вижда стареца, независимо че не вярваше. Донякъде се дължи на самота, казваше си той. Другата причина беше книгата — тази странна непозната, която се раждаше на гърба на „Храбрият Кортес“. Процесът на писане е подобие на лудост, вид недотам безобидно и доброкачествено обсебване. В далечните дни, когато писа „Джо Пръстената ябълка“, Джей непрекъснато си говореше сам, крачеше насам-натам из малката си гарсониера в Сохо с чаша в ръка и говореше, ожесточено спореше със себе си, с Джо, с Джили, със Зет и Гленда. И сега почти очакваше да ги види тук, щом вдигне поглед от пишещата машина със зачервени от изтощение очи, главоболие и засилено докрай радио. Цяло лято той беше малко като луд. Но с тази книга щеше да бъде различно. По-лесно някак си. Всички герои бяха около него. Сновяха без усилие между страниците: строителят Клермон, съдържателката на кафенето Жозефин, Мишел от Марсилия с червената си коса и безгрижната усмивка. Каро с копринено шалче за глава от „Хермес“. Мари. Джо. Мари. Нямаше същински сюжет. Вместо това имаше множество анекдоти, слабо свързани помежду си — едни, запомнени от Джо и пренесени в Ланскене, други, разказани от Жозефин зад бара на „Кафе де Маро“, трети, сглобени от отделни елементи. Приятно му беше да мисли, че е уловил нещо във въздуха, светлината тук. Може би известна част от живия, необработен талант на разказвач на Жозефин. Нейните клюки и слухове никога не бяха пропити със злоба. Анекдотите й бяха винаги добронамерени, често поразително забавни. Джей гореше от нетърпение да посети отново кафенето и изпитваше леко разочарование в дните, когато Жозефин беше твърде заета, за да разговарят. Неусетно започна да ходи в кафенето всеки ден, дори когато нямаше причина да бие път до селото. Забелязваше и запомняше всичко, което виждаше по пътя си.
На третата седмица от идването си в селото Джей отиде до Ажен и изпрати първите сто и петдесет страници от неозаглавения си ръкопис на Ник Хорнели, агента си в Лондон. Ник се занимаваше с всички книги на Джонатан Уайнсап, както и с хонорарите за „Джо Пръстената ябълка“. Джей винаги го беше харесвал — човек с мрачно чувство за хумор, който имаше навика да събира и да му изпраща малки изрезки от вестници и списания с надеждата да събуди вдъхновението му. Не изпрати адрес за контакт, а написа обратен адрес „До поискване, пощата в Ажен“ и зачака отговор.
За свое разочарование Джей откри, че Жозефин говори неохотно за Мари. Също така имаше хора, които тя рядко споменаваше: съпрузите Клермон, Мирей Фезанд, семейство Мерл. Не говореше за самата себе си. Колкото и Джей да се опитваше да отвори дума за тези хора, тя винаги си намираше работа в кухнята. Джей все по-ясно разбираше, че има неща — загадъчни неща, — които съдържателката не желае да обсъжда.
— А моята съседка? Тя идва ли изобщо в кафенето?
Жозефин вземаше парцал и започваше да търка лъскавата повърхност на бара.
— Не я виждам често. Не я познавам много добре.
— Чувал съм, че тя не се погажда с хората от селото.
Жозефин сви рамене.
— Е…
— Каро Клермон като че ли знае доста за нея.
Същото свиване на рамене.
— Каро си мисли, че й влиза в работата да знае всичко.
— Любопитен съм.
Жозефин отсече:
— Съжалявам. Трябва да вървя.
— Сигурен съм, че сте подочули това-онова…
Тя погледна за секунда и бузите й пламнаха. Скръсти ръце на гърдите, като палците й опряха в ребрата в отбранителен жест.
— Мосю Джей, някои хора обичат да си пъхат носа в чуждите работи. Бог ми е свидетел, че и за мен някога се говореше какво ли не. Някои хора си мислят, че могат да съдят другите.
Джей се стресна от неочакваното й ожесточение. Изведнъж тя сякаш стана друга, чертите й се стегнаха и изостриха. Хрумна му, че Жозефин може би се страхува.
По-късно същата вечер, след като вече се беше прибрал, Джей прехвърли в ума си техния разговор. Джо седеше на обичайното си място на леглото, пъхнал ръце зад главата си. От радиото се носеше тиха безгрижна музика. Клавишите на пишещата машина бяха студени и мъртви. Ярката нишка на разказа накрая се беше изгубила.
— Това не е добре — въздъхна Джей и доля кафе в полупразната си чаша. — Така доникъде няма да стигна.