Джей я погледна колебливо.
— Знам, че между вас е имало… неразбирателство — заговори предпазливо. — Знам, че Мари е очаквала… може би ако беше поговорила с мен, щяхме да се разберем…
— Аз ще ви дам повече от всяка цена, която тя предложи за земята — отсече Мирей. — Достатъчно неприятно е, че държи имота на сина ми. Не искам да вземе и земята на баща ми. Земята на баща ми — повтори, — която трябваше да бъде на сина ми и той да отгледа на нея децата си. Ако не беше тя.
Джей изключи радиото и облече ризата си.
— Съжалявам. Не знаех, че това е семейна собственост.
Очите на Мирей огледаха почти нежно фасадата на къщата.
— Не съжалявайте. Сега изглежда по-добре, отколкото преди години. Нова боя, нови прозорци, нови капаци. След като майка ми почина, баща ми я остави да рухне. Но не изостави земята. Виното. А когато горкият ми Тони… — тя млъкна внезапно и ръцете й затрепериха. — Тя не поиска да живее в семейната къща, не. Мадам искаше своя къща надолу по реката. Тони пригоди един от оборите за къща. Мадам пожела градина с цветя, вътрешен двор, стая за шиене. Всеки път, когато изглеждаше, че къщата е завършена, мадам се сещаше за нещо друго. Сякаш печелеше време. И накрая той я доведе у дома — лицето на Мирей се изкриви. — При мен.
— Тя не е ли от Ланскене?
Това обясняваше физическите различия. Светлите очи, дребните черти на лицето, екзотичния цвят на косата и правилния английски, макар и с акцент.
— От Париж е — тонът на старата жена издаде цялото й недоверие и презрение към столицата. — Тони се запозна с нея по време на екскурзия. Беше на деветнайсет.
Вероятно и тя е била с не повече от няколко години по-възрастна, каза си Джей. На двайсет и три, може би на двайсет и четири. Защо се беше омъжила за него? За това селско момче, син на винар? Мирей вероятно прочете въпроса в погледа му.
— Той изглеждаше по-възрастен, мосю Джей. А и беше хубавец, да. Излезе, че това не е на добро. Един син. Щеше да получи къщата, земята, всичко. Баща му никога не му е отказвал в нищо. Всяко момиче от селото би се омъжило с радост за него. Само че моят Тони искаше нещо повече. Заслужаваше повече.
Тя млъкна и поклати глава.
— Е, стига толкова. Не съм дошла да говорим за Тони. Исках да разбера дали смятате да продавате земята.
— Не — отговори й Джей. — Харесва ми да притежавам земя, дори да нямам сериозни планове за лозето. Засега се наслаждавам на уединението.
Мирей изглеждаше доволна.
— Ще ми кажете, ако промените решението си, нали?
— Разбира се. Вижте, сигурно ви е горещо.
Сега, когато старицата беше тук, той не искаше да я пусне, без да научи повече за Тони и Мари.
— Имам малко вино в избата. Може би ще искате да пийнете по чашка с мен?
Мирей го погледна и кимна.
— Да, може би една малка чашка — каза. — Дори само за да вляза отново в бащината си къща.
— Надявам се да одобрите промените — отвърна Джей и я поведе към вратата.
Нямаше нищо, което да не заслужава одобрение. Джей до голяма степен беше запазил къщата в предишния й вид, като бе сменил старите тръби на канализацията с нови, но беше запазил порцелановите умивалници, печката с дърва, шкафовете от борово дърво, надрасканата стара кухненска маса. Харесваше му старостта на тези предмети, начинът, по който всяка драскотина и белег разказваха история. Харесваха му изтърканите до лъскавина каменни плочи на пода, които почисти, но не покри с килими и макар че лъсна и почисти дървените мебели, не се опита да отстрани щетите, нанесени от годините.
Мирей огледа всичко критично.
— Е? — попита Джей усмихнат.
— Ами — подхвана тя, — можеше да бъде и по-зле. Очаквах пластмасови шкафове и съдомиялна машина.
— Ще донеса виното.
В избата беше тъмно. Тук още не бяха сменени електрическите проводници и осветлението идваше само от мъждива крушка, която висеше на оръфан шнур. Джо посегна и взе една бутилка от късата полица до стълбището.
На полицата бяха останали само пет бутилки. В бързината да предложи гостоприемството си беше забравил, че бутилката „Сотерн“, изпита предишната нощ, докато бе работил почти до зазоряване, беше последната. Но умът му бе зает с друго. Мислеше за Мари и Тони, за това как да помоли Мирей да довърши разказа си. Той сключи пръсти около гърлото ми за момент, после се отказа и взе друга бутилка. Сигурно бе забравил за „Специалитетите“. Беше сигурен, че в избата има още една бутилка „Сотерн“. Край мен „Специалитетите“ незабележимо се размърдаха, разшаваха се, сгушиха се едни в други, отъркаха се като сънени котки и замъркаха. Бутилката до мен — на етикета й пишеше: „Шипка’74“ — задрънча. Богат златист аромат на горена захар и сироп долетя до ноздрите на Джей. Чувах тихо кикотене вътре в бутилката. Разбира се, той не го чуваше. Ръката му се спря на гърлото на бутилката. Чувах как под пръстите му виното шепне, примамва го, размърдва се и леко завърта етикета, като изпуска загадъчния си аромат. „«Сотерн» — шепнеше изкусително то, — прекрасен жълтеникав «Сотерн» от отсрещния бряг на реката. Ще развърже езика на старата жена, ще охлади пресъхналото гърло и меко и пла-а-авно ще се спусне надолу.“ Джей грабна бутилката с тих възглас на задоволство.