— Знаех, че е останала една бутилка.
Етикетът беше зацапан и на слабата светлина той не се опита да го прочете. Изкачи стълбището, влезе в кухнята и отвори бутилката. Отвътре се разнесе тихичко кикотене и виното потече в чашите.
36
— Баща ми правеше най-хубавото вино в областта — заговори Мирей. — Когато почина, брат му Емил наследи земята. След това трябваше да премине в ръцете на Тони.
— Знам. Съжалявам.
Тя сви рамене.
— Поне след смъртта му земята премина нататък по мъжка линия — каза. — Не ми се иска да мисля, че можеше да стане нейна.
Джей се усмихна. Чувстваше се неудобно. У старицата имаше нещо, което надхвърляше обикновената скръб. Очите й блестяха. Лицето й беше каменно. Той се помъчи да си представи какво е да изгубиш единствения си син.
— Учуден съм, че е останала — каза. — След това.
Мирей се изсмя.
— Как няма да остане? — отсече. — Вие не я познавате. Остана от чиста злоба и инат. Знаеше, че е само въпрос на време чичо ми да умре и тя да грабне имота. Винаги го е искала. Само че той знаеше какво прави. Остави я да се надява, старото му куче. Накара я да мисли, че може да купи имота евтино.
Тя отново се изсмя.
— Но за какво й е? Защо не е оставила фермата и не се е върнала в Париж?
Мирей сви рамене.
— Кой знае, а? Може би за да ме дразни.
Тя отпи от виното и в погледа й се появи любопитство.
— Какво е това?
— „Сотерн“. О, по дяволите!
Джей не можеше да проумее как е допуснал такава грешка. Зацапан етикет, надписан на ръка. Жълта връвчица, омотана около гърлото. „Шипка’74“.
— О, по дяволите! Съжалявам. Сигурно съм взел друга бутилка.
Той отпи от своята чаша. Вкусът беше невероятно сладък, течността бе гъста като сироп и вътре плуваха частици утайка. Джей погледна Мирей смаян.
— Ще отворя нова. Извинете. Нямах намерение да ви предлагам това. Не разбирам как съм могъл да объркам бутилките…
— Няма нищо — Мирей взе чашата си в ръка. — Харесва ми. Напомня ми на нещо. Не мога да определя на какво точно. Може би на някакво лекарство от детските години на Тони.
Тя отпи отново и Джей долови медения аромат на виното от чашата й.
— Моля ви, мадам. Наистина…
Мирей отсече твърдо:
— Харесва ми.
През прозореца зад гърба й виждаше Джо да стои под ябълковите дървета и слънцето да огрява оранжевия му комбинезон. Старецът видя, че Джей го гледа, и вдигна палци. Джей запуши бутилката шипково вино с корковата тапа и отпи нова глътка от чашата си. Не му се искаше да го изхвърля. Все още беше отвратително на вкус, но ароматът бе превъзходен и натрапчив — лъскави, пълни със семенца черни боровинки, които се пукат и изливат сока си в тенджерата до кофата с плодове, и Джо, който се суети в кухнята, и радиото, усилено докрай — „Кунгфу битка“, номер едно в класациите през целия месец; старецът спира за кратко, за да демонстрира някой измислен ритник, научен по време на пътешествията му през Ориента, а октомврийското слънце наднича през пукнатото стъкло на прозореца…
Виното сякаш подейства по същия начин и на Мирей, макар че нейното небце беше много по-възприемчиво към специфичния му букет. Тя отпиваше от питието на малки любознателни глътки, като всеки път задържаше виното в устата си, за да се наслади на вкуса му. Старата жена каза замечтано:
— О, има вкус на… розова вода. Не, на рози. Червени рози.
Значи Джей не беше единственият, който изпитваше върху себе си особения ефект на домашното вино на Джо. Той проследи внимателно изражението на старата жена, докато тя допи виното си, като тревожно се оглеждаше за признаци на отравяне или нещо подобно. Нямаше такива. Тъкмо обратното — лицето й сякаш изгуби обичайното си мрачно и съсредоточено изражение. Старицата се усмихна.