Джей не би могъл да открие розовата градина, ако не знаеше къде точно да я търси. Стената, по която някога бяха пълзели розите, беше полуразрушена и от нея бе останал само тухлен зид с дължина около петнайсет фута. Той бе обрасъл със зеленина почти догоре и върху него се беше образувала гъста мрежа, сред която розите едва се виждаха. С помощта на ножици Джей подряза няколко стръка бяло изтравниче и отдолу се показа голяма червена роза, която почти докосваше земята.
— Стара роза — отбеляза Джо, като се надвеси над нея. — Най-добрата за варене. Опитай да направиш малко розово сладко. Ще стане чудно.
Джей отново заработи с ножиците, за да освободи храста от заплелите се ластари. Сега се виждаха няколко розови пъпки, твърди и зелени, невиждали слънце. Ароматът от разлистената роза беше нежен и наситен.
През половината нощ Джей писа. Мирей бе извадила на бял свят част от историята, която стигна за десет страници. Те лесно се наместиха сред останалите, сякаш романът имаше нужда единствено от тях, за да продължи. Без тази централна история книгата не беше нищо повече от сборник анекдоти, но с историята на Мари, която ги свързваше, можеше да се превърне в добър и увлекателен роман. Само да можеше да разбере накъде ще го отведе!
В Лондон Джей имаше навика да ходи във фитнес залата, за да размишлява. Тук за това му служеше градината. Полската работа избистряше ума му. Той си спомняше по-ясно летата на Поуг Хил Лейн, където подрязваше и засаждаше растения под бдителния поглед на Джо, бъркаше смола за присадки, счукваше сушени билки за магическите торбички в големия стар хаван. Тук също му се струваше полезно да върши всичко това — да привързва червени парцалчета за клоните на овощните дървета, за да плаши птиците, да прави торбички от ароматни треви, за да отпъжда паразитите.
— Ще им трябва храна и всичко останало — отбеляза Джо, надвесен над розите. — Сипи малко от онова шипково вино на корените. Много ще помогне. После ще ти трябва нещо за листните въшки.
Виждаше се, че растенията бяха нападнати от всякакви насекоми; по стъблата гъмжеше от полепнали по тях гадини. Джей се усмихна, доволен от неизменното присъствие и напътствията на Джо.
— Може би тази година трябва да използвам химически препарат.
— Не, недей, за какво ти е? — възкликна старецът. — Всичко ще развалиш с тия химикали. Нали не си дошъл тука за това?
— А за какво съм дошъл?
Джо изсумтя недоволно.
— Не знаеш, тъй ли? — попита.
— Знам достатъчно, за да не се хвана повторно — отвърна Джей. — Ти с твоите магически торбички… С твоите талисмани и пътешествия из Ориента… Здравата ме преметна, нали? Сигурно през цялото време си се пръскал от смях.
Джо го изгледа напрегнато през очилата си.
— Не съм се смял — каза. — А пък ти ако можеше да виждаш по-далеч от носа си…
— Нима? — Джей започваше да се ядосва и да кастри къпините около розовата леха с ненужно ожесточение. — Тогава защо замина? Без дори да се сбогуваш! Защо трябваше да се връщам в Поуг Хил, за да намеря къщата празна?
— Уф, все едно и също, а?
Джо се облегна на близкото ябълково дърво и запали цигара „Плейърс“. Радиото, оставено сред високата трева, започна да свири „Чувствам любов“, номер едно в класациите за август.
— Изключи го — сърдито отсече Джей.
Джо сви рамене. Радиото заглъхна за кратко и млъкна.
— Да беше посадил ония розифеи, както ти казах.
— Имах нужда от нещо повече от някакви си семена — отвърна му Джей.
— Винаги си бил костелив орех — Джо хвърли угарката от цигарата си право през плета. — Не можех да ти кажа, че заминавам, понеже и аз не знаех. Трябваше пак да тръгна, да глътна малко морски въздух, да видя малко път. Пък и си мислех, че съм ти оставил най-важното. Казах ти, да беше ги посадил онези семена! Да беше повярвал поне мъничко!
Джей почувства, че му е дошло до гуша. Обърна се с лице към стареца. Джо беше прекалено истински за халюцинация, чак до мръсотията под ноктите. По някаква причина това го вбеси още повече.
— Не съм те молил да идваш! — закрещя Джей. Чувстваше се отново на петнайсет, сам в избата на Джо сред счупените бутилки и буркани. — Не съм те молил за помощ! Не съм те канил тук! Впрочем за какво си дошъл? Защо просто не ме оставиш на мира?
Джо го изчака търпеливо да свърши.
— Свърши ли? — попита той, след като Джей млъкна. — Свърши ли, питам?
Джей отново захвана да подрязва плевелите около розовите храсти, без да поглежда към него.