— И какво правиш от тях? — попита накрая.
Джо пусна последния картоф в резачката и се усмихна.
— Вино, хлапе. Вино.
Това се случи през лятото на 1975. Джей беше почти на тринайсет. С присвити очи, стиснати устни, свито в юмрук лице, а в юмрука — нещо твърде скришно, за да може да се види. Отскоро учеше в „Мурландс Скул“ в Лийдс, а сега имаше осем седмици ваканция, поредица от странни и празни дни, които се точеха безкрайно до далечното начало на следващия срок. Не му харесваше тук. Вече мразеше това място с блед и мъглив хоризонт, със синьо черни хълмове, бедняшки къщи и рудници, и хората, със сухи лица и завален северняшки акцент. Всичко ще бъде наред, беше казала майка му. В Кърби Монктън ще му хареса. Промяната ще му се отрази добре. Всичко ще се нареди. Но Джей знаеше, че няма да стане така. Под него зееше бездна, празнота, причинена от развода на родителите му, и той ги мразеше, мразеше мястото, където го бяха изпратили, мразеше лъскавия нов велосипед с пет скорости, който бе получил тази сутрин по пощата за рождения си ден — подкуп, също толкова достоен за презрение, колкото и бележката към него: „С обич от мама и татко“, толкова фалшиво нормална, сякаш светът наоколо не се рушеше до основи. Гневът му беше хладен, стъклено леден и го ограждаше от останалия свят така, че всеки външен шум долиташе до него приглушен, а хората изглеждаха безжизнени като дървета. Гневът кипеше вътре в него, спотаен, в отчаяно очакване нещо да се случи.
Семейството им не беше от сплотените. Преди това лято той бе виждал дядо си и баба си пет-шест пъти, на Коледа или рождени дни, и те се отнасяха към него с дежурна далечна привързаност. Баба му беше крехка и елегантна жена, като китайския порцелан, който толкова обичаше и който красеше всяка налична повърхност в къщата. Дядо му беше безцеремонен, по войнишки дисциплиниран и ловеше яребици без разрешително в околните полета. И двамата осъждаха профсъюзите, издигането на работническата класа, рок музиката, мъжете с дълги коси и приемането на жени в Оксфорд. Джей скоро разбра, че ако си мие редовно ръцете преди ядене и се прави, че слуша всичко, което му кажат, ще се наслаждава на неограничена свобода. Ето как се запозна с Джо.
Кърби Монктън е малко северно градче, което прилича на много други. Основано на въгледобива, то още тогава започнало да запада. Два от общо четирите рудника бяха затворени, а останалите два се бореха с всички сили за оцеляването си. След затварянето на двата рудника селищата наоколо, които ги снабдяваха с работна ръка, също западнаха. Сега там имаше редици къщи, които постепенно се рушаха. Половината бяха необитаеми, със заковани прозорци, с дворове, пълни с отпадъци и обрасли в бурени. Центърът на градчето изглеждаше малко по-добре — няколко реда магазинчета, две-три кръчми, минимаркет, полицейски участък с решетка на прозореца. От едната страна — реката, железопътната линия, старият канал. От другата — верига от хълмове, която се простираше до подножието на Пенинските планини. Тази част се наричаше Горен Кърби; там живееха дядото и бабата на Джей.
Като погледнеш към хълмовете, полята и гората, за миг можеш да си представиш, че тук няма рудници. Това е приемливата част на Кърби Монктън, смята се, че по терасите са разположени хубавите къщи в града. От най-високата точка може да се види същинският град няколко мили по-нататък, потънал в жълтеникав дим на фона на неравния хоризонт, полето с ред стърчащи стълбове, който води към открития рудник, зейнал като рана. Заслонена от хребета, котловината отдолу е очарователна. Тук къщите са по-големи, с по-изискана архитектура. Виждат се дълбоки викториански тераси от мек йоркширски камък, прозорци с малки ромбовидни стъкла и порти в псевдоготически стил, огромни градини с наредени в шпалир овощни дървета и равни, добре поддържани морави.
Джей беше неподатлив на тези красоти. За очите му, привикнали с лондонския пейзаж, Горен Кърби беше невзрачно място, построено сред камънаци и пустош. Пространството, разстоянието между сградите го замайваше. Гъсто населените Долен Монктън и Недър Едж2 изглеждаха обезлюдени и плувнали в дим като по време на война. Липсваха му лондонските кина и театри, музикални магазини, галерии, музеи. Липсваше му оживлението. Липсваше му познатият лондонски акцент, шумът и миризмите на уличното движение. Той караше колелото си по непознатите пусти улици и мразеше всичко, което се изпречваше пред погледа му.
Дядо му и баба му не се намесваха. Те одобряваха играта и разходките на открито и не забелязваха, че Джей всеки следобед се прибира разтреперан и съсипан от гняв. Момчето беше винаги любезно, винаги спретнато. Слушаше умно и с интерес, когато му говореха. Държеше се приветливо. Беше като примерен ученик от комиксите и се опиваше от горчивото си отчаяние.