— Не ми се вярва.
Енергичното луничаво момиченце, което Джей бе срещнал край реката, не създаваше впечатление за дете, държано заключено в полутъмна стая.
Жозефин сви рамене.
— И на мен — отвърна. — Но слухът вече беше плъзнал. Цели тълпи се събираха пред вратата на фермата и откъм реката. Повечето бяха безобидни, само вдигаха шум, но Мари не можеше да го знае. Заключи се в къщата, а отвън горяха факли, хората хвърляха пиратки и камъни по капаците на прозорците — тя поклати глава. — Когато нещата се уталожиха, беше вече късно. Тя беше решила, че всички са се обърнали срещу нея. А когато Роза изчезна…
Жозефин капна малко коняк в кафето си.
— Сигурно си е помислила, че всички имаме пръст в това. В селото човек не може да се скрие и скоро всички разбраха, че Мирей държи Роза при себе си. Тогава тя беше на три години и ние си помислихме, че Мирей и Мари са се разбрали някак помежду си и че Роза е там само на гости. Разбира се, Каро Клермон знаеше истината, знаеха я и още няколко души, Жолин Дру, която тогава беше най-добрата й приятелка, и лекарят Кюсоне. Но останалите… Разбира се, никой не задаваше въпроси. Хората мислеха, че след всичко, което се случи, най-добре е да си гледат работата. И, разбира се, никой не познаваше добре Мари.
— Тя не помага много за това — отбеляза Джей.
— Роза беше изчезнала от три дни. Мирей я изведе навън само веднъж. В първия ден. За малко. Роза пищеше така, че се чуваше чак до Ле Маро. Каквото и да й имаше, със сигурност дробовете й бяха наред. С нищо не можеха да я укротят — нито с бонбони, нито с подаръци, нито с шъткане и викове. Всички се опитваха — Каро, Жолин, Тоанет, — но момичето не млъкваше. Накрая Мирей се разтревожи и повика лекаря. Мислиха, умуваха и я заведоха при специалист в Ажен. Не беше нормално дете на тази възраст да плаче през цялото време. Те решиха, че детето не е добре, че може би не е било гледано както трябва — Жозефин се намръщи. — Един ден Мари отиде да прибере Роза от детската градина и разбра, че Мирей и лекарят са я завели в Ажен. Не съм виждала толкова ядосан човек. Тя тръгна след тях с мотопеда, като знаеше само, че Мирей е завела Роза в някаква болница. За изследвания. Не знам какво са се опитвали да докажат.
Тя отново сви рамене.
— Ако беше друг човек, можеше да разчита на помощта на цялото село — каза. — Но Мари… тя говореше само когато й се налагаше, никога не се усмихваше. Хората предпочитаха да си гледат работата. Нищо повече, наистина не беше от злоба. Тя искаше да я оставят на мира и хората това и направиха. Пък и никой не знаеше къде Мирей е завела Роза — освен може би Каро Клермон. Е, чувахме какво ли не. Но това беше после. Как Мари влязла в кабинета на Кюсоне с пушка и го замъкнала до колата. Като чуете как хората разказват, ще си помислите, че половината село ги е видяло. Винаги така става. Аз ще ви кажа само, че не съм била там. И макар че Роза се прибра вкъщи преди края на седмицата, повече не я видяхме в селото — нито в училище, нито на фойерверките за 14 юли31, нито на шоколадовия фестивал около Великден — Жозефин допи кафето си на един дъх и избърса ръце в престилката. — Та ето как стана — заключи категорично. — Тогава за последно видяхме Мари и Роза. От време на време — веднъж-дваж в месеца — ги срещам на пътя за Ажен или в разсадника на Нарсис, или ги виждам на полето зад реката. Но само толкова. Тя не е простила на селото за онова, което стана след смъртта на Тони, за това, че хората се намесиха в спора й с Мирей и че си затвориха очите, когато Роза изчезна. И да й кажете, че нямате нищо общо, тя не вярва.
Джей кимна. Разбираемо беше.
— Сигурно водят много самотен живот — каза.
Спомни си за Маги и Джили, за това как успяваха да завържат приятелства навсякъде, където отиваха, как въртяха търговия и се занимаваха с какви ли не странни неща, за да свързват двата края, как винаги бяха на път и посрещаха обидите и предразсъдъците с неизменно жизнерадостно предизвикателство. Колко се различаваше тази сурова и подозрителна жена от приятелите на Джо! И колко приличаше детето й на Джили!
На връщане към къщи той провери дали раницата още стои на същото място, но както очакваше, не я намери там. Само драконовата глава стърчеше и размахваше дългия си език от креп, но сега на гъстата й зелена грива се мъдреше гирлянда от червени парцалчета. Когато се приближи, Джей забеляза, че между зъбите й стърчи глинена лула, от която се подава главица на глухарче. И докато вървеше и се усмихваше скришом, ясно видя как нещо край плета се раздвижи и между младите зелени листа се мярна оранжев пуловер, а козлето изблея в далечината.