— Какво знаете вие за това? — сопна му се старата жена. — Откъде изобщо можете да знаете каква е?
Погледът й се спря на вазата с рози на масата. Отстрани стоеше снимка, на която се виждаше усмихнато момче, яхнало мотопед. Тони. Снимката бе поставена в рамка.
— Тя не я иска — продължи Мирей по-тихо. — Точно както не искаше и сина ми — погледът й беше тежък и суров. — Взе момчето ми, както взима всичко. Да го развали. Да си поиграе с него. Това е сега и моята Роза за нея. Играчка, е която да си поиграе и когато й омръзне, да я счупи ръцете й трепереха. — Тя е виновна, че детето е глухо — каза. Тони беше съвършен. Това не може да е дошло от него. Тя е злобна. Разваля всичко, до което се докосне.
Старицата отново погледна снимката до вазата.
— Знаете ли, тя го мамеше през цялото време. Винаги е имала друг мъж. Мъж от болницата.
Джей си спомни как някой му беше споменавал за болница. Клиника за душевно болни в Париж.
— Болна ли е била? — попита.
Мирей изсумтя презрително.
— Болна? Тони казваше така. Казваше, че имала нужда от защита. Моят Тони беше като скала за нея, нищо че беше по-млад. Ех, той беше силен, чист. Въобразяваше си, че всички са чисти и искрени като него — тя отново погледна розите. — Доста сте се потрудили — отбеляза без топлота. — Върнали сте към живота горките ми розови храсти.
Последното изречение увисна във въздуха помежду им като дим.
— Опитах се да й съчувствам — каза Мирей. — Заради Тони. Но още тогава не беше лесно. Тя се криеше в къщата, не говореше с никого, дори с роднини. После без причина се гневеше. Страшни пристъпи на гняв — крещеше и хвърляше предмети. Понякога се нараняваше с ножове, бръсначи, каквото й падне. Трябваше да крием всичко, което може да бъде опасно за нея.
— Колко време бяха женени?
Тя сви рамене.
— По-малко от година. Повече време я ухажваше. Когато почина, беше на двадесет и една.
Ръцете й отново се разшаваха, пръстите се свиваха и разгъваха.
— Не мога да спра да мисля — каза старицата накрая. — Да мисля за тях двамата. Сигурно е тръгнал след нея още от болницата. Настанил се е някъде наблизо, за да могат да се виждат. Все си мисля как през цялата година, докато е била омъжена за Тони, докато е носила детето му, мръсницата му се е подигравала. Двамата са се подигравали с моето момче — тя го погледна. — Помислете си за това, преди да говорите за неща, които не разбирате. Помислете си какво е направила с момчето ми.
— Съжалявам. Ако предпочитате да не говорим за това…
Мирей подсмръкна.
— Другите хора предпочитат да не говорят за това — отвърна кисело. — Предпочитат да не мислят за това, предпочитат да си мислят, че лудата стара Мирей само си приказва. Мирей вече не е същата, откакто синът й се самоуби. По-лесно е да си гледат работата, да я оставят да си живее както й харесва, нищо че ми открадна сина и го съсипа, само защото й се отвори възможност, точно както открадна моята Роза.
Гласът й заглъхна, от гняв или от мъка — Джей не можа да определи. После лицето й отново се изглади и стана почти самодоволно.
— Само че аз ще й дам да разбере — продължи тя. — Догодина, като остане без покрив над главата. Тогава ще трябва да дойде при мен, ако иска да остане тук. А тя иска да остане.
Лицето й беше потайно, лъснало от пот.
— Защо й е да остава? — сякаш с когото и да говореше Джей за Мари, винаги се стигаше до това. — Защо иска да остане тук? Тя няма приятели. Тук никой не я обича. Ако поиска да се махне от Ланскене, кой ще я спре?
Мирей се разсмя.
— Да видим дали ще поиска — отсече. — Тя има нужда от мен. Знае защо.
Старицата отказа да обясни последните си думи, а когато Джей я посети отново, тя бе станала предпазлива и необщителна. Той разбра, че някой от двамата е преминал границата с другия и се постара занапред да бъде по-предпазлив, като я подкупваше с рози. Мирей с радост приемаше подаръците, но повече не му се довери. Джей трябваше да се задоволи със сведенията, които вече бе успял да изкопчи.