Онова, което най-много го впечатляваше у Мари, бяха противоречивите мнения за нея в селото. Всеки имаше собствено мнение, макар че никой освен Мирей като че ли не бе достатъчно осведомен. За Каро Клермон тя беше отчайващо саможива. За Мирей — невярна съпруга, възползвала се от невинността на младия си мъж. За Жозефин — смела жена, която отглежда детето си сама. За Нарсис — умна делова жена, която има право на уединение. Ру, който беше работил в лозята й няколко години, докато още пътуваше по реката, я помнеше като тиха, учтива жена, която носи бебето си на гръб дори когато работи на полето, предлага на работниците студена бира в горещите дни и плаща в брой.
— Някои хора са недоверчиви към пътуващите наемни работници — каза Ру усмихнат. — Пътуват по реката, винаги са в движение. Хората си мислят какво ли не. Заключват и крият всичко ценно. Държат изкъсо дъщерите си. Или пък се държат прекалено любезно. Прекалено често се усмихнат. Тупат те по гърба и те наричат „mon pote33“. Тя не беше такава. Винаги ме наричаше „monsieur34“. Не говореше много. Отношенията между нас бяха делови, като между мъже.
Той сви рамене и допи своята кутия „Стела Артоа“.
Всички, с които Джей беше разговарял, имаха своя представа за нея. Попот помнеше сутринта точно след погребението на Тони, когато видяла Мари пред къщата на Мирей с куфар в ръка. Носела бебето в кенгуру. Попот разнасяла писмата и наближила къщата точно когато Мари чукала на вратата.
— Мирей отвори и направо издърпа Мари вътре — спомняше си тя. — Бебето спеше в кенгуруто, но движението го събуди и то се разплака. Мирей грабна писмата от ръката ми и затръшна вратата, но гласовете им се чуваха дори през вратата, а бебето плачеше ли, плачеше — Попот поклати глава. — Мисля, че тогава Мари имаше намерение да си отиде от селото — беше си събрала багажа и се беше приготвила за път, — но Мирей по някакъв начин я убеди да остане. Знам, че след това Мари се затвори в имота си и престана да идва в селото. Може би се страхуваше от това, което хората говореха за нея.
Скоро след това бяха плъзнали слуховете. Всеки разказваше своя история. Тя притежаваше чудната способност да буди любопитство, враждебност, завист, гняв.
Люсиен Мерл смяташе, че отказът й да остави необработваемата земя край тресавищата до реката е осуетил плановете му за преустройство.
— Можехме да направим нещо с тази земя — каза той с горчивина. — В земеделието вече няма бъдеще. Бъдещето е в туризма — Мерл отпи голяма глътка от своята мента с лимонада и поклати глава. — Вижте Льо Пино. Един човек е достатъчен, за да започне промяната. Един човек с виждане за бъдещето — той въздъхна. — Обзалагам се, че този човек вече е милионер — добави мрачно.
Джей се опитваше да пресява чутото. Понякога му се струваше, че почти е разгадал загадката на Мари д’Апи, но понякога се чувстваше пълен невежа, какъвто бе и в самото начало. Никой от разказите, които бе чул, не се връзваше със собствените му впечатления. Мари имаше твърде много лица, същината й му се изплъзваше като дим, точно когато вярваше, че я е уловил. И никой досега не бе споменал за това, което Джей забеляза у нея в онзи ден — ожесточението, с което обичаше детето си. И онзи миг на страх, погледът на диво животно, готово на всичко, дори да убие, за да защити себе си и малкото си.
Страх? От какво можеше да се страхува в Ланскене?
Искаше му се да разбере.
40
През август всичко си отиде завинаги. Времето на гнездата на оси, колибата в Недър Едж, Елвис. После Хлебният барон съобщи, че двамата с Кандид ще се женят и известно време всички вестници писаха за тях, поместваха снимки на двамата в лимузина на морския бряг в Кан, на филмова премиера, в клуб на Бахамите, на яхтата му. Майката на Джей събираше тези статии с настървението на колекционер, четеше ги и ги препрочиташе, непрестанно се възхищаваше на косата, на роклите на Кандид. Баба му и дядо му го приеха тежко, глезеха майка му дори повече отпреди и се отнасяха към Джей с хладно безразличие, сякаш гените на баща му тлееха в него като бомба със закъснител, която можеше всеки момент да избухне.
Потискащото време стана още по-задушно и скучно, въздухът миришеше на тор. Често валеше, но дъждът бе топъл и не освежаваше земята. Джо се трудеше безрадостно в градината си; тази година плодовете бяха съсипани, гниеха направо на клоните, още зелени от липсата на слънце.