— Май няма да се занимавам с тях — мърмореше той, като опипваше почернялата дръжка на някоя ябълка или круша. — Тази година май ще ги изхвърля всичките.
Майката на Джили обаче припечелваше добре от това; по някакъв начин се беше сдобила с цял куп прозрачни чадъри във формата на камбани, които по онова време бяха много на мода, и ги продаваше с голяма печалба на пазара. Джили казваше, че с припечеленото ще могат да изкарат до декември. Тази мисъл само засили чувството му за обреченост. Оставаха само няколко дни до края на август и след седмица Джей трябваше да се върне в училище. През есента и Джили щеше да замине — Маги смяташе да се местят на юг, беше чула за някаква комуна близо до Абингдън — и не се знаеше дали някога ще се върне. Джей беше неспокоен, нещо го глождеше отвътре, в един момент бе въодушевен до степен на екзалтация, в друг — обзет от безнадеждна параноя, говореше точно обратното на това, което мислеше, виждаше насмешка във всичко, което му казваха. Непрекъснато се караше с Джили за глупости. После се сдобряваха предпазливо и неискрено, дебнеха се един друг като животни. От близостта им не бе останала и следа. Всичко изглеждаше обречено.
В един от последните дни на август Джей отиде сам в къщата на Джо. Старецът изглеждаше разсеян, разтревожен. Макар че навън валеше, той не покани Джей да влезе вътре, а остана с него на вратата и се държа странно официално.
Джей забеляза, че Джо е струпал няколко стари щайги до стената. Старецът непрекъснато поглеждаше към тях, сякаш бързаше да се върне и да довърши някаква работа, която е прекъснал. Джей почувства как го връхлита гняв. Каза си, че заслужава повече от това. Винаги беше вярвал, че Джо го уважава. Момчето се втурна към Недър Едж с пламнало лице. Остави колелото си близо до къщата на Джо — след случката при железопътния мост скривалището му вече не беше сигурно — и тръгна покрай някогашната железопътна линия, после се спусна към Недър Едж и се запъти към реката. Не очакваше да види Джили — нямаха уговорка да се срещнат — и въпреки това Джей не се изненада, когато я видя на брега, надвесена над водата с дълга пръчка в ръка. Беше коленичила и чоплеше с пръчката нещо във водата. Вдигна поглед едва когато Джей се приближи.
Лицето й бе порозовяло и мокро, сякаш беше плакала. Той почти веднага отхвърли тази мисъл. Джили никога не плачеше.
— А, ти ли си — каза тя равнодушно.
Джей не отвърна. Пъхна ръце в джобовете си и опита да се усмихне, но се почувства глупаво. Джили не се усмихна в отговор.
— Какво е това? — той кимна към предмета във водата.
— Нищо.
Тя хвърли пръчката в реката и течението я отнесе. Водата беше кафява, покрита с пяна. По косата на Джили блестяха капчици, заплетени в къдриците й като семенца на някакво растение.
— Проклет дъжд.
Джей искаше да каже нещо, нещо, което би оправило отношенията между тях. Но небето висеше тежко над главите им, а мирисът на пушек и обреченост във въздуха беше непреодолим като поличба. Изведнъж Джей разбра, че никога повече няма да види Джили.
— Да отидем ли да огледаме бунището? — предложи той. — Стори ми се, че на идване видях някои нови неща. Списания, такива работи. Нали знаеш.
Джили сви рамене.
— Тц.
— Времето е хубаво за палене на оси — това беше последен, отчаян опит. Джили никога не бе отказвала предложение за палене на гнезда на оси. Когато времето беше влажно, осите бяха сънени и до гнездото се стигаше по-лесно. — Искаш ли да отидем да потърсим гнезда? Видях едно място до моста, където може да има.
Тя отново сви рамене и разтърси мокрите си къдрици.
— Не ми се ходи.
Този път паузата беше по-дълга, сякаш се точеше до безкрайност.
— Идната седмица с Маги ще се местим — каза Джили накрая. — Ще ходим в някаква тъпа комуна в Оксфордшир. Казва, че там имало работа за нея.
— А-ха.
Беше го очаквал, разбира се. Това не беше новина. Но защо сърцето му се сви, когато Джили му го съобщи? Лицето й бе надвесено над водата, тя упорито разглеждаше нещо на кафявата повърхност. Ръцете на Джей, пъхнати в джобовете, се свиха в юмруци. При свиването пръстите му напипаха нещо. Талисмана на Джо. На допир беше мазен и гладък от постоянното носене. Джей толкова бе свикнал да го носи в джоба си, че съвсем беше забравил за съществуването му. Той приклекна до Джили. Усещаше мириса на реката — кисел, метален мирис на монети, потопени в амоняк.