— Ще се върнеш ли? — попита.
— Не.
Сигурно на водната повърхност имаше нещо много интересно. Тя дори не вдигна поглед към Джей.
— Не мисля. Маги казва, че е време да тръгна в свястно училище. Че повече няма да пътуваме.
Джей отново пламна от злостен, ирационален гняв. Той погледна ядосано към водата. Изведнъж му се прииска да причини болка на някого — на Джили, на себе си. Рязко се изправи.
— По дяволите.
Това беше най-лошата ругатня, която знаеше. Устата му бе като изтръпнала. Сърцето — също. Той започна гневно да рита калта на речния бряг, буца кал и трева се откъсна и цопна във водата. Джили дори не го погледна.
Тогава Джей даде воля на емоциите си, започна отново да рита и буци кална трева се посипаха във водата. Част от калта опръска и Джили, като изцапа дънките и бродираната й риза.
— Престани! Стига си крещял — просто каза тя. — Престани да се държиш като келеш.
Вярно е, каза си Джей. Наистина се държеше като келеш и фактът, че Джили му го казваше, го вбеси още повече. Тя приемаше раздялата им с такова спокойствие, с такова безразличие! Нещо в главата му сякаш прещрака.
— Добре тогава — каза той. — Отивам си.
Обърна се като замаян и тръгна по брега към пътеката, сигурен, че Джили ще го повика. Десет крачки. Дванайсет. Стигна пътеката и тръгна, без да се обръща. Знаеше, че тя го гледа. Стигна дърветата — там вече не можеше да го види — и се обърна, но Джили продължаваше да стои на същото място, без да гледа към него, без да тича след него, просто си стоеше и гледаше във водата, а косата скриваше лицето й и от горещото лятно небе се спускаше трепкащата сребриста пелена на дъжда.
— Добре тогава — повтори Джей с ожесточение, като се надяваше тя да го чува. Но Джили така и не се обърна, затова накрая той продължи пътя си към моста, обзет от гняв и някак празен.
След това често се питаше какво би станало, ако се беше върнал или ако тя беше вдигнала поглед от водата поне за миг. Какво би си спестил, какво би предотвратил. Със сигурност събитията на Поуг Хил щяха много да се променят. Може би дори щеше да си каже сбогом с Джо. Но макар че в онзи момент не го знаеше, след случилото се той никога повече не ги видя.
41
Не беше виждал Джо от деня на гостуването на Мирей. Отначало Джей изпитваше облекчение от отсъствието му, но с течение на времето започна да става неспокоен. Опитваше се да призове стареца, да го накара да се появи, но Джо продължи да упорства, сякаш за да покаже, че посещенията му не зависят от волята на Джей. Липсата му караше Джей да се чувства странно опечален. Очакваше го всеки момент да се появи или да нагледа зеленчуците в градината, или да надникне в тенджерата на кухненската печка, за да види какво готви Джей. Чувстваше отсъствието на Джо, когато сядаше зад пишещата си машина, виждаше дупка на мястото, където старецът бе седял. Странен беше и фактът, че колкото и да се опитваше, по никакъв начин не можеше да намери станцията за стари шлагери на радиото, която Джо откриваше с такава лекота. Но по-лошото бе, че в новата му книга нямаше живот. Вече не му се пишеше. Беше започнал да пие повече, което само засилваше чувството за загуба.
Казваше си, че това е смехотворно. Не можеше да му липсва някой, който никога не е бил тук. И все пак не можеше да се отърси от усещането, че е изгубил нещо завинаги, че е допуснал непоправима грешка.
Да беше повярвал поне мъничко!
Това беше същинският проблем, нали? Вярата. Предишният Джей не би изпитвал колебания. Той вярваше във всичко. Разбираше, че трябва да върне стария Джей, да завърши онова, което двамата с Джо бяха оставили недовършено през онова лято на 1977. Само да знаеше как! Казваше си, че би направил всичко. Всичко.
Един ден Джей извади останалото шипково вино на Джо. Бутилката беше прашна от дългото стоене в избата, връвчицата на гърлото й бе избеляла от времето. Съдържанието й стоеше смълчано и кротуваше. Смутено и в същото време със странно въодушевление Джей си сипа вино в една чаша и я поднесе към устните си.
— Съжалявам, старче. Приятели сме, нали?
И зачака Джо да дойде.
Чака до стъмване.
В избата се чуваше смях.
42
Може би най-после Жозефин бе казала на хората за него. Джей установи, че те са станали по-дружелюбни. Когато вървеше през селото, много хора го поздравяваха, а Поату от пекарната, който досега го беше посрещал с хладната любезност на продавач, сега го разпитваше за книгата и го съветваше какво да си купи.