Имаше едно-единствено изключение. Мари д’Апи, която продължаваше да се държи все така резервирано. От последния му опит да я заговори бяха изминали три седмици. Беше я виждал няколко пъти оттогава, но само отдалеч, два пъти с трактора и веднъж пеша, да се труди съсредоточено на полето. От дъщеря й — нищо. Джей си казваше, че чувството му на разочарование е абсурдно. От всичко, което беше чувал за Мари, можеше да заключи, че тя трудно би се повлияла от онова, което става в селото.
Той писа на Ник и му изпрати нови петдесет страници от ръкописа. След това работата отново замря. Отчасти заради работата в градината. Там трябваше да се направят много неща, а лятото наближаваше и плевелите бяха започнали да избуяват. Джо беше прав. Трябваше да почисти градината, преди да е станало късно. Имаше много растения, които си струваше да бъдат спасени, но Джей трябваше да се справи с плевелите. Имаше един парцел с билки, дълъг двайсетина фута, по краищата на който растеше мащерка. По три реда картофи, ряпа, артишок, моркови и нещо, което приличаше на целина. Джей посади невени между лехите с картофи, за да пропъди бръмбарите, и маточина между редовете с моркови заради голите охлюви. Но трябваше да помисли за зеленчуци, които да яде през зимата, и за летните салати. Той отиде при Нарсис за семена и разсад: взе броколи за септември, марули и къдрава салата за юли и август. В разсадника, който си бе направил от вратите, донесени от Клермон, вече бе засадил млади зеленчуци — марули „Литъл Джем“, млади моркови и пащърнак, — които след около месец щяха да бъдат готови. Джо беше прав: земята тук бе хубава. Почвата имаше наситен червенокафяв цвят, влажна и в същото време по-суха, отколкото край реката. Имаше и по-малко камъни. Онези, които Джей изравяше, събираше и струпваше на купчина. Почти бе възстановил розовата градина. Закрепени на старото си място за зида, пъпките на розите набъбваха и започнаха да цъфтят; по бледорозовата стена вече пълзеше каскада от полуразтворени цветове, които изпускаха нежния си аромат. Почти нямаше листни въшки. Старата рецепта на Джо — лавандула, маточина и детелина, натъпкани в червени платнени торбички и вързани за стъблата малко над земята — беше подействала по обичайния магически начин. Всяка неделя Джей правеше букет от най-разцъфналите цветове и ги носеше на Мирей Фезанд след службата в църквата.
От Джей не се очакваше да ходи на църква. En tout cas, tons les Anglais sont paiens35. Казваха го със симпатия. Не както когато говореха за Безбожницата край реката. Дори старците, които седяха на терасата на кафенето, се отнасяха към нея с подозрение. Може би защото беше жена, която живее сама. Когато Джей повдигна въпроса за това, срещна любезен отпор.
Мирей дълго съзерцаваше розите. Поднасяше ги към лицето си и вдъхваше аромата им. Изкривените й от артрит пръсти, странно крехки в сравнение с масивното й тяло, нежно докосваха цветовете.
— Благодаря ви — каза тя този път и кимна леко, някак официално. — Хубавите ми рози. Ще отида да ги натопя. Влизайте, ще направя чай.
Къщата й беше чиста и проветрена, с варосани стени и каменни подове, типични за областта, но простотата й бе измамна. На едната стена висеше обюсонски килим, а в ъгъла на всекидневната стоеше часовник, вероятно останал още от дядо й, за който Кери с готовност би продала душата си. Мирей проследи погледа на Джей.
— Някога беше на баба ми — каза. — Стоеше в стаята ми, когато бях дете. Помня как слушах мелодиите му, докато лежах будна в леглото. Свири различни мелодии за кръгъл час, за половин час и за четвърт. Тони го харесваше — устните й се свиха и тя се обърна, за да подреди розите в глинената ваза. — И на дъщеря му щеше да й хареса.
Чаят беше слаб като вода. Мирей го поднесе в чаши, вероятно извадени от най-хубавия й сервиз, със сребърни щипци за захар и лимон.
— Сигурен съм, че е така. Само майка й да не беше толкова саможива.
Тя го погледна. С насмешка.
— Саможива? Ха! Тя е антисоциална, мосю Джей. Мрази всички. И най-вече роднините си — Мирей отпи от чая си. — Можех да й помогна, ако ми беше дала възможност. Исках да взема и двете да живеят при мен. Да дам на детето всичко, от което има нужда. Истински дом. Семейство. Но тя… — старата жена остави чашата си. Джей забеляза, че избягва да нарича Мари по име. — Тя държи да спази условията на договора. Държи да остане там до следващия юли, когато договорът изтича. Отказва да дойде в селото. Отказва да говори с мен и с племенника ми, който предлага да й помогне. Ами после, а? Тя се надява да купи земята от Пиер-Емил. За какво? Казва, че искала да бъде независима. Не искала да ни бъде задължена — лицето на Мирей приличаше на свит юмрук. — Задължена! Тя ми е задължена за всичко! Аз й дадох дом. Дадох й сина си! Вече нищо не остана от него освен детето. А тя поиска да ни вземе и него! Само тя може да говори с Роза на онзи език на глухонемите. Детето никога няма да узнае за баща си и за това как е умрял. И за това се е погрижила. Дори да можех…