Тя млъкна внезапно.
— Е, няма значение — добави с усилие. — Накрая пак ще дойде при мен. Ще й се наложи. Не може да се крие вечно. Не и когато… — Мирей отново затвори уста и зъбите й изтракаха.
— Не разбирам защо е необходимо да се държи толкова враждебно — каза Джей накрая. — Селото е толкова дружелюбно. Вижте колко са добри всички към мен. Ако беше дала възможност на хората да я опознаят, сигурен съм, че биха я приели. Не е лесно да живееш сам. Човек би си помислил, че ще й е приятно да научи, че хората са загрижени…
— Вие не разбирате — презрително отвърна Мирей. — Тя знае как ще я посрещнат, ако си покаже носа в селото. Затова стои затворена. Така е още откакто синът ми я доведе от Париж. Тя така и не свикна тук. Не се и опита. Всички знаят какво е направила. Погрижих се за това.
Тя победоносно присви черните си очи.
— Всички знаят как уби сина ми.
43
— Е, тя преувеличава, нали разбирате — кротко отбеляза Клермон. Седяха в „Кафе де Маро“, което бързо се пълнеше с хора, дошли след работа на полето. Клермон беше в своя зацапан комбинезон и с барета на главата, а на масата зад него седяха няколко от работниците му, сред които и Ру. Въздухът беше изпълнен с уютния аромат на „Голоаз“ и кафе. Някой в дъното обсъждаше последния футболен мач. Жозефин трескаво претопляше парчета пица в микровълновата печка.
— Хей, Жозе, ще си взема едно яйце!
На барплота стоеше купичка с твърдо сварени яйца и чинийка със сол. Клермон взе едно и започна старателно да го бели.
— Тоест всички знаят, че не го е убила със собствените си ръце. Но има много други начини да го направиш, без да дърпаш спусъка, нали?
— Искате да кажете, че тя го е подтикнала към това?
Клермон кимна.
— Той беше веселяк. Мислеше я за съвършена. Правеше всичко за нея, дори след като се бяха оженили. Не искаше да чува и дума против нея. Разправяше, че била много чувствителна и крехка. Е, може и така да е, нали? — той потопи яйцето си в солта. — Държеше се с нея така, все едно е направена от стъкло. Каза, че току-що излизала от болница. Не била добре с нервите — Клермон се засмя. — С нервите, хе-хе! Нищо й нямаше на нервите. Само че кажеше ли някой нещо лошо за нея… — той сви рамене. — Самоуби се, защото искаше да й се хареса, горкият Тони. Претрепваше се от работа заради нея и после се самоуби, когато тя поиска да го напусне.
Клермон отхапа от яйцето си с меланхолична наслада.
— О, да, искаше да го напусне — добави той, като забеляза учудването на Джей. — Беше си събрала куфарите. Мирей ги видя. Имаше скандал — обясни, като изяде яйцето и направи знак на Жозефин за втора бира. — Там постоянно имаше скандали. Но този път като че ли наистина щеше да си отиде. Мирей…
— Какво има? — попита Жозефин, като държеше в ръце поднос със затоплени парчета пица. Лицето й беше зачервено и уморено.
— Две бутилки „Стела“, Жозе.
Тя му подаде бутилките и Клермон ги отвори с отварачката на бара. Жозефин го изгледа с присвити очи, преди да продължи пътя си с парчетата пица.
— Та, както и да е, това беше — заключи Клермон и започна да налива бирата си в чаша. — После разправяха, че било нещастен случай, хе-хе. Как пък не. Всички знаят, че лудата му жена стои зад това — той се усмихна. — Най-смешното е, че тя не получи и сантим от завещанието му. Зависи изцяло от милостта на семейството. Договорът за арендата беше сключен за седем години — нищо не можеше да се направи, — но след като изтече, хе-хе… — Клермон красноречиво сви рамене. — Ще си отиде и прав й път.
— Освен ако не купи фермата — отбеляза Джей. — Мирей казва, че може да се опита.