— Да не е била случайно фотомодел?
— Да, участвала е в реклами по телевизията и в списанията. Добри пари е изкарвала. Карала е черен „Вайпър“ и е живяла в луксозна вила край океана.
— Ще можете ли да ми изпратите по електронната поща снимки и някои от рапортите?
— Дайте ми адреса си и ще видя какво мога да направя.
— Трябват ми спешно, инспектор Стъки — казах аз.
Затворих телефона. В главата ми рикошираха всевъзможни предположения. Всяка от жертвите е била физически красива и е била модел или се е снимала в телевизията. Това беше нещо като общ знаменател, който не можеше да бъде пренебрегнат. Всичко това ме наведе на мисълта, че Марлин Фарбър, Остин Харт, Клер Роули и Кели Шепърд са били избрани по някаква причина, която е била важна за убиеца. Около това се въртеше всичко. Начинът на процедиране беше присъщ за сериен убиец като Бънди, който бе избирал жени с дълги прави коси, подобни на приятелката му, която го изоставила. Това, което не се вместваше в картината, беше Кари Гретхен. Тя всъщност е била затворена в „Кърби“, когато са били убити първите трима души, а и начинът й на действие не беше такъв. Бях объркана. Кари не е била там и все пак е била. Подремнах малко на стола си, а в шест часа сутринта се стреснах и се събудих. Вратът ми пареше от това, че бях спала в неудобно положение, а гърбът ме болеше и се беше вдървил. Изправих се бавно, протегнах се и вече знаех какво трябва да направя, но не бях сигурна, че ще мога. Само мисълта за това ме изпълни с ужас, а сърцето ми заби със страшна сила. Чувах ударите на пулса си, все едно някой удряше с юмрук по врата. Погледнах кафявите книжни пликове, които Марино бе оставил пред етажерката за книги, пълна с юридически списания. Пликовете бяха запечатани със скоч и надписани. Взех ги и тръгнах по коридора към стаята на Бентън.
Макар че обикновено спяхме в едно легло, той се бе настанил в срещуположното крило на къщата. Тук той беше работил и бе оставял всекидневните си вещи, защото и двамата бяхме започнали да остаряваме и бяхме разбрали, че по-голямата площ е най-надеждният ни съюзник. Нашите уединени кътчета правеха ожесточените ни караници по-поносими, а отсъствието ни през деня превръщаше нощите ни в най-желаното време. Вратата му беше широко отворена, както я бе оставил. Лампите бяха изгасени, завесите спуснати. Сенките се открояваха ясно, докато стоях неподвижно и гледах в пространството. Трябваше да събера цялата си смелост, за да светна лампата.
Леглото с тъмносиния му юрган и чаршафите бяха безупречно оправени. Бентън беше винаги педантично изряден, колкото и да бързаше. Никога не беше чакал да му сменям чаршафите или да му пера бельото, а това донякъде се дължеше на чувството му за независимост и силното му его, което никога не бе отслабвало, дори и след като бе дошъл да живее с мен. Той искаше да прави нещата по свой начин. В това отношение двамата толкова си приличахме, че се чудех как се понасяхме. Взех четката му за коса от тоалетната масичка, защото знаех, че може да послужи за сравнение на ДНК-то, в случай че няма друг начин за идентифициране. Приближих се до малкото нощно шкафче от черешово дърво, за да погледна книгите и дебелите папки, натрупани там. Той е четял „Студената планина“. Беше използвал откъснатия триъгълник от някакъв плик, за да си отбележи мястото, докъдето бе стигнал. Беше прочел по-малко от половината на книгата. Там, разбира се, бяха и страниците от последното преработено издание на наръчника за статистика на престъпността, което той редактираше. Като видях разкривения му почерк, се почувствах съкрушена. Нежно прелистих страниците на ръкописа, като галех с пръсти трудно четливите думи, които той бе изписал. Сълзите отново бликнаха. После сложих пликовете върху леглото и отлепих скоча от единия плик.
Полицията беше прегледала набързо гардероба и чекмеджетата му, но нещата, които бяха напъхали в пликовете, не бяха добре сгънати. Просто ги бяха наблъскали вътре. Извадих една по една белите памучни ризи, двете тъмни вратовръзки и два чифта тиранти. Той си бе взел два костюма от тънък плат, които ужасно се бяха смачкали. Имаше официални обувки, спортно облекло, чорапи и един чифт бельо, но вниманието ми бе привлечено от несесера му за бръснене. Сръчни ръце бяха ровили в него, а капачката на един флакон „Живанши III“ не беше добре завинтена и част от одеколона се бе разлял. Познатата силна мъжка миризма ме лъхна и аз още повече се разстроих. Като че почувствах гладките му обръснати страни. Изведнъж го видях отново пред бюрото му в неговия предишен кабинет в академията на ФБР. Спомних си поразително благородните му черти, костюмът му от скъп плат и миризмата, която лъхаше от него по времето, когато вече бях започнала да се влюбвам, но още не бях го осъзнала. Старателно сгънах дрехите му на купчина и започнах да отлепвам скоча на другия плик. Сложих черното му кожено служебно куфарче на леглото и отворих закопчалките.