— Луси… — казах аз и леко я докоснах по рамото. Тя се стресна, събуди се и седна на леглото. — Тръгвам вече.
— И аз трябва да ставам. — Тя отметна завивките.
— Искаш ли да изпиеш чаша кафе с мен? — попитах аз.
— Разбира се.
Спусна краката си на пода.
— Трябва да хапнеш нещо — посъветвах я аз.
Беше спала с гимнастическите си шорти и фланелката. Тръгна след мен мълчаливо като котка.
— Искаш ли от тестената закуска? — попитах я аз, като вадех чаша за кафе от бюфета.
Тя не каза нищо. Само ме гледаше, докато отварях кутията с гранола, с която Бентън закусваше повечето сутрини заедно с пресен банан или ягоди. Дори само приятната миризма беше достатъчна да се разстроя отново. Гърлото ми като че се затъкна, а стомахът ми се сви. Стоях безпомощно и нямах сили дори да извадя лопатката за сипване, да се пресегна да взема купичка или каквото и да било друго.
— Остави, лельо Кей — каза Луси, която разбра веднага какво става. — И без това не съм гладна.
Ръцете ми трепереха, докато отново отварях капака на кутията.
— Не знам как ще живееш тук — заяви тя.
После си наля кафе.
— Това е моят дом, Луси.
Отворих хладилника и й подадох картонената кутия с мляко.
— Къде е колата му? — запита тя, докато си сипваше мляко в кафето.
— Предполагам, че е на летището в Хилтън Хед. Той беше отлетял със самолета за Ню Йорк направо оттам.
— Какво ще правиш с нея?
— Не знам. — Започвах все повече да се панирам. — В момента колата му е на последно място в списъка ми. Всичките му вещи са тук — обясних аз. Поех си дълбоко въздух. — Не мога да взимам решения за всичко наведнъж.
— Би трябвало да изнесеш всичко оттук още днес.
Луси се облегна на плота, като пиеше кафето си и ме гледаше със същия угаснал поглед като преди.
— Говоря сериозно — продължи тя.
Не усетих никакво вълнение в гласа й.
— Няма да пипам нищо негово, докато тялото му не бъде докарано.
— Мога да ти помогна, ако искаш.
Тя пак отпи от кафето си. Започна да ме хваща яд на нея.
— Ще направя така, както реша, Луси — казах аз, а болката като че ли рефлектира във всичките ми клетки. — Този път няма да затръшна вратата и да избягам. Правих това през по-голямата част от живота си, още след като умря баща ми. После умря Тони, Марк беше убит, а аз все повече свиквах да се освобождавам от всяка връзка, като че е стара къща. Напусках я, сякаш никога не бях живяла с нея. И знаеш ли какво? Нищо не се получаваше.
Тя гледаше надолу към босите си крака.
— Говори ли с Джанет? — попитах я аз.
— Тя знае. А сега сигурно се е скапала, защото не искам да я видя. Нямам желание да се срещам с никого.
— Колкото повече бягаш, толкова повече сякаш стоиш на едно място — казах аз. — Ако не си научила нищо друго от мен, Луси, научи поне това. Не чакай да мине половината от живота ти.
— Научила съм много неща от теб — призна племенницата ми, а утринната светлина започна да прониква през прозорците и освети кухнята. — Повече, отколкото предполагаш.
Дълго време гледа вторачено към празния портал на вратата, която водеше към голямата стая.
— Все ми се струва, че той всеки момент ще влезе — промълви тя.
— Знам, и аз си мисля същото.
— Ще се обадя на Тиюн. Щом разбера нещо, ще ти звънна по пейджъра.
Слънцето вече напичаше от изток. Някои от хората, които отиваха на работа, примижаваха срещу светлината, предвещаваща ясен, горещ ден. Влях се в потока от коли по Найнт стрийт и минах покрай оградата от ковано желязо на Капитъл скуеър33 с неговите старинни бели сгради от времето на третия президент на САЩ Томас Джеферсън и паметниците на Джаксън и Джордж Вашингтон. Мислех за Кенет Спаркс и неговото политическо влияние. Спомних си колко бях изплашена и очарована едновременно, когато той се обаждаше с молби и заплахи. А сега страшно го съжалявах.
Всичко, което се бе случило напоследък, не бе заличило подозрението, което тегнеше над неговото име, по простата причина, че дори тези от нас, които знаехме, че имаме работа със серийни убийци, нямахме право да предадем тази информация по новините. Бях сигурна, че Спаркс не знае за това. Страшно ми се искаше да поговоря с него, за да го успокоя по някакъв начин, сякаш ако го направех, щях да се успокоя и аз. Депресията стягаше гърдите ми в студена, желязна хватка. Завих по Джаксън стрийт, за да вляза в паркинга пред моята сграда и видях катафалката, от която стоварваха някакъв мъртвец в черен чувал. Стреснах се както никога досега.