— Ще променя големината на светлинното петно, което се получава от лъча, за да наберем повече мощност.
Тя въртеше разни копчета, за да настрои уредите. Набра някакви кодове и продължи да работи.
— Нашата метална стружка заприлича почти на накъдрена лента — оповести тя.
Графичното изображение беше като увеличено повторение на онова, което видяхме на оптичния микроскоп малко преди това, но образът не беше много светъл, което показваше, че имаме елемент с по-нисък атомен номер. Тя нагласи скоростта за сканиране на появилия се образ и отстрани част от фоновия шум, който приличаше на снежинки по екрана.
— Можете да видите ясно блестящата и сивата страна — показа тя.
— Мислиш, че това се дължи на окислението ли? — запитах аз и придърпах един стол.
— Имаме две повърхности на един и същ материал. Предполагам, че блестящата страна е била наскоро шлифована, а другата не.
— Струва ми се логично.
Нагънатият метал приличаше на шрапнел, увиснал в празното пространство.
— Имахме подобен случай миналата година — заговори Чан отново и натиска бутона за ограждане на образа в рамка, за да ми направи снимки. — Един човек беше пребит с тръба от някаква работилница за ремонт на машини. В тъканта на скалпа му имаше метална стружка, отхвръкнала от струга. Беше попаднала в раната. Сега ще обърнем частицата откъм задната, не много ясна страна и да видим какво ще покаже рентгенът.
Видеоекранът посивя, а електронният часовник започна да отброява секундите. Мери завъртя други копчета на контролното табло и изведнъж на екрана се появи светлооранжев спектър върху светлосин фон. Тя премести курсора и увеличи големината на това, което приличаше на странно изкривен сталагмит.
— Да видим сега дали има и други метали в състава.
Тя отново настрои апаратурата.
— Няма. Съвсем ясно е. Струва ми се, че се получи пак същото, което предполагахме. Ще извикам на екрана магнезия и ще видим дали линиите ще се припокрият.
Наложи спектралният анализ на магнезия над този на нашата проба и двете картини се оказаха еднакви. После включи на видеоекрана таблицата с елементите и квадратчето на магнезия светна в червено. Бяхме потвърдили нашия елемент и въпреки че очаквах точно това, все пак бях развълнувана от резултата, който получихме.
— Имаш ли някакво обяснение защо чист магнезий може да е бил пренесен в раната? — попитах Чан, когато Марино се върна.
— Ами, нали ти разказах случая с тръбата… — отговори тя.
— Каква тръба? — запита Марино.
— Смятам, че може да бъде само от някаква работилница за обработка на метали — продължи Чан. — Но не мисля, че е обичайно да използват магнезий при обработка на метали. Искам да кажа, че не виждам за какво им е бил.
— Благодаря ти, Мери. Ще се отбием на още едно място, но трябва да ми дадеш за малко металната стружка от инцидента в Уорънтън, за да мога да я покажа и на Отдела за експертизи на огнестрелни оръжия.
Тя си погледна часовника. Телефонът отново иззвъня и аз си представих колко работа я чака.
— Ей сега — обеща тя великодушно.
Лабораторията за огнестрелни оръжия и следи по инструменти беше на същия етаж. Там се занимаваха с повърхностни драскотини, дълбоки нарези и отпечатъци по ударниците на огнестрелните оръжия, гилзите и куршумите. Помещенията им в новата сграда приличаха на стадион в сравнение с тези в старата. Този печален факт свидетелстваше, че обществото ставаше все по-лошо.
Не беше необичайно ученици да крият малки пистолети в шкафчетата си, да се перчат с тях в баните. Говореше се, че ги носели и в училищните автобуси, а не се смяташе за изключение извършителите на жестоки престъпления да бъдат единадесет-дванадесетгодишни хлапета. Хората все още продължаваха да си купуват пистолети, за да се самоубиват, да убият мъжа си или жена си или дори съседа си, който имал куче, което постоянно лаело. Още по-страшни бяха незадоволените от живота и лудите, които влизаха в обществени заведения и застрелваха безразборно всички. Това обясняваше защо прозорците в моя кабинет и фоайето бяха с бронирани стъкла.
Работното място на Рич Синклер беше покрито с мокет, добре осветено, с изглед към стадиона, който ми приличаше на огромна метална гъба. Той работеше с някакви везни, за да изпробва каква сила е нужна, за да дръпнеш спусъка на пистолет „Торъс“. Двамата с Марино се ориентирахме по шума от ударника на пистолета. Не бях в настроение да разговарям и правех големи усилия да не се държа нелюбезно, но казах на Синклер още веднага какво ми е нужно и че помощта му ми трябва незабавно.