— Това е металната стружка от Уорънтън — казах аз и отворих малката кутийка с вещественото доказателство. — А това са тези, които открихме в трупа при пожара в Лихай. И двете имат нарези, които се виждат ясно на електронния микроскоп — обясних аз.
Важното беше да се види дали нарезите или следите са еднакви, което би потвърдило, че един и същ инструмент е бил използван, за да се получат магнезиевите стружки, открити досега. Металните лентички бяха много крехки и тънки. Синклер използва пластмасова пинсета, за да ги извади. Беше трудно да бъдат уловени, защото отскачаха и като че искаха да се изплъзнат, докато ги вадеше от памука. Той използва черни квадратни картончета и постави стружката от Уорънтън в средата на едното от тях, а стружките от Лихай на другото. После ги сложи на двете масички на микроскопите за сравнение.
— О, да! — каза Синклер, без да се замисли. — Имаме хубав материал.
Той постави с пинсетата стружките една до друга и увеличи уголемяването на образа на четиридесет.
— Може би е някакъв вид острие — заяви той. — Нарезите са вероятно от шлифоване в крайния етап, но се е получил някакъв дефект. В последна сметка, повърхността никога не може да остане безупречно гладка. Искам да кажа, че производителят може да е доволен, но няма нашите възможности да види разликата. Ето тук, мисля, че има една част, която се вижда по-добре.
Той се дръпна настрани, за да можем да погледнем. Марино пръв се наведе над окуляра на микроскопа.
— Прилича ми на следи от ски в снега — беше неговият коментар. — Това е от острието, нали? Или каквото е било там.
— Да, неточности, или така наречените следи от инструмента, оставени от човека, който е рязал метала. Виждате ли, че са еднакви, като ги доближите едно до друго?
Марино не виждаше нищо.
— Ето тук, докторе, погледнете — каза Синклер и се отстрани, за да погледна.
Това, което видях през микроскопа, беше достатъчно за пред съда, тъй като нарезите по стружката от Уорънтън в осветеното поле бяха същите като тези по металната стружка от другия случай. Явно беше, че един и същ инструмент бе изрязал нещо, направено от магнезий, и при двете убийства. Въпросът беше какъв може да е този инструмент и тъй като стружките бяха изключително фини, можеше да се предположи, че е бил много остър.
Синклер ми направи моментни снимки и ги постави в жълти фотографски пликове.
— Добре, а сега какво? — попита Марино, докато вървеше след мен през лабораторията за огнестрелни оръжия.
Минахме покрай специалисти, заети да изследват окървавени дрехи, поставени под биологически обезопасени похлупаци, а други — някаква отвертка „Филипс“ и едно мачете върху плот, във формата на Y.
— Отивам да пазарувам — казах аз.
Не забавих ход, докато говорех. Ставах все по-нетърпелива, защото знаех, че се приближавам към възпроизвеждането на това, което Кари, нейният съучастник или някой друг беше извършил.
— Какво искаш да кажеш с това, че ще „пазаруваш“?
През стената чувах приглушения екот на изстрелите за изпробване на огнестрелни оръжия на полигона.
— Защо не провериш какво прави Луси? А аз ще се обадя и на двама ви по-късно.
— Не ми харесва да казваш неопределено „по-късно“ — рече Марино, когато вратите на асансьора се отвориха. — Това значи, че ще обикаляш някъде сама и ще си вреш носа в неща, в които не би трябвало да се намесваш. Пък и сега не е време да ходиш сама по улиците, без да те придружава някой. А и нямаме представа къде е Кари.
— Вярно е, нямаме — кимнах аз. — Но се надявам това скоро да се промени.
Слязохме на първия етаж и аз се отправих към вратата, която водеше към паркинга, после отключих колата си. Марино изглеждаше толкова недоволен, че за момент си помислих дали няма да избухне и да вдигне скандал.
— Ще ми кажеш ли къде, по дяволите, си тръгнала? — попита той високо.
— Към някой спортен магазин — казах аз, докато включвах мотора на колата. — Най-големият, който мога да намеря.
Избрах „Джъмбо Спортс“, южно от река Джеймс, много близо до квартала, където живееше Марино. Иначе едва ли някога щеше да ми дойде наум да тръгна да търся баскетболни топки, леки гири или стикове за голф.