Поех по Паухайт Паркуей. След две бариери за плащане на таксата по магистралата имаше отклонение за Мидлотиън Търнпайк, което водеше към търговската част на града. Спорният магазин беше голям, изграден от червени тухли, а отпред имаше две статуи на спортисти, боядисани в червено, и монтирани на бели постаменти. Паркингът се оказа неочаквано пълен за този час на деня. Колко ли много загрижени за здравето си хора прекарваха обедните си почивки тук?
Нямах представа кое къде се намира и ми трябваха няколко минути да проуча надписите над безкрайно дългите редове между щандовете. Боксови ръкавици бяха пуснати на разпродажба. Имаше какви ли не гимнастически уреди, които можеха да подложат човека на невъобразими изтезания. Рафтовете с облекла за всякакви видове спорт бяха изключително дълги, изобилстващи от екипи в ярки цветове. Къде бе отишъл благородният бял цвят на дрехите, който носех в някои много редки случаи, когато намерех време да играя тенис, например. Предположих, че ножовете ще бъдат на щанда за къмпинг оборудване и ловни принадлежности. Те също заемаха голяма площ срещу задната стена. Имаше лъкове и стрели, игри за целене по мишена със стрели, палатки, лодки кану, комплекти за къмпинг и маскировка. В този час аз бях единствената жена, която, изглежда, се интересуваше от такива неща. В началото никой не пожела да ме обслужи, докато търпеливо оглеждах витрината с ножовете.
Един загорял от слънцето мъж търсеше пневматичен пистолет — играчка за десетгодишния рожден ден на сина си, а някакъв възрастен господин с бял костюм разпитваше за препарати срещу ухапвания от змии и комари. Накрая търпението ми се изчерпа и го прекъснах.
— Извинете, може ли за момент? — казах аз и пристъпих.
Продавачът, който беше съвсем млад, изглежда не ме чу в началото.
— Мисля, че първо трябва да се посъветвате с лекар, преди да ползвате препарати срещу ухапвания от змии — обясняваше той на възрастния господин.
— Но как, дявол да го вземе, смятате, че мога да направя това, след като работя в гора, където някоя северноамериканска змия може винаги да ме ухапе?
— Исках да кажа да се посъветвате, преди да отидете в гората, господине.
Не издържах и се намесих:
— Препаратите срещу ухапвания от змии са не само безполезни, но и вредни. Турникетите и срязването на мястото на ухапването, за да се изсмуче отровата от него, както и други мерки от този род, само ще влошат нещата. Ако ви ухапе нещо — казах на мъжа, — трябва да държите неподвижна онази част от тялото, където е ухапаното място, да избягвате да ползвате подръчни материали за бърза помощ и незабавно да отидете в болница.
Двамата мъже се стъписаха.
— Значи няма нужда да нося нищо със себе си, така ли? — попита мъжът.
— Нищо, освен чифт хубави ботуши и бастун, с който да разтваряте храстите и да проверявате дали няма змии — отговорих аз. — Стойте далеч от високата трева и не си пъхайте ръцете в кухини или дупки. Тъй като отровата се пренася в кръвта по лимфната система, широки превръзки като тези на „Ейс“ са добри, както и шина, за да държи крайника неподвижен.
— Вие да не сте лекар? — попита продавачът.
— Имала съм случаи на ухапани от змии.
Не допълних само, че жертвите не са били живи.
— Интересувам се дали имате брусове за точене на ножове? — попитах продавача.
— Брусове за точене на кухненски ножове или от тези за къмпинг?
— Да започнем с тези за къмпинг — отговорих аз.
Той посочи една стена, където най-различни камъни за точила и други видове брусове висяха на куки. Всички стоки бяха от запазени марки, макар да не се посочваха върху опаковките материалите, от които са изработени. Разгледах някои от тях и погледът ми се спря на редицата в дъното. Под прозрачен найлон забелязах обикновено правоъгълно блокче от сивкаво-сребрист метал. Беше „Запалител за огън“, направен от магнезий. Развълнувах се, докато четях указанията. За да накладе огън, човек трябваше само да изстърже с нож магнезиевата повърхност и да направи купче от стружките с големината на монета от двадесет и пет цента. Не беше нужен кибрит, защото запалителят съдържал някакво вещество, от което се получавали искри за запалването.
Тръгнах бързо обратно през магазина с половин дузина магнезиеви запалители в ръка, но в бързината се обърках и попадах ту на един, ту на друг щанд. Минах покрай топки и обувки за боулинг, бейзболни ръкавици и какво още не, докато накрая стигнах до плувните принадлежности, където погледът ми бе привлечен от лъскавите плувни шапки. Преобладаваха жълтите, но имаше и светлорозови. Веднага се сетих за материята в косите на Клер Роули. Още от началото бях предположила, че е носила нещо на главата си, когато е била убита, или най-малкото, когато пожарът е стигнал до нея.