Директорката замълча. Погледнах през прозореца и видях, че тъмносиният хеликоптер е вече на летателната площадка пред хангара.
— Доктор Скарпета, какво искате да направим? — заговори накрая доктор Енсър.
По гласа й разбрах, че е напрегната и разтревожена.
— Беше ли прикрепен към Кари служител от социални грижи? Или някой от правна помощ? Някой, с когото е разговаряла нормално? — попитах аз.
— Знам, че посещаваше известно време психолог от съдебна медицина, но той не е от нашия персонал. Идва тук предимно да прави психиатрични експертизи и да дава препоръки на съда.
— Значи го е заблуждавала — казах аз, докато гледах как Луси се качва на шейната за кацане на хеликоптера и прави рутинна проверка преди полета.
— Тогава трябва да говорите с адвокатката й. Да, тази от правна помощ. Ако искате да се срещнете с нея, мога да го уредя.
— Тръгваме от летището — уведомих я аз. — Ще кацнем след около три часа. Имате ли площадка за хеликоптери?
— Не си спомням някой да е кацал тук. Но има няколко парка наблизо. С удоволствие ще ви посрещна.
— Мисля, че няма да бъде необходимо. Предполагам, че ще кацнем някъде наблизо.
— Ще ви чакам и ще ви заведа в правна помощ или където трябва да отидете.
— Искам да видя отделението, където Кари Гретхен е прекарвала времето си.
— Ще уредя, каквото ви е нужно.
— Много сте любезна — казах аз.
Луси преглеждаше контролните табла, за да провери нивата на течностите, електрическата инсталация и всичко, което би могло да не е наред, преди да излетим във въздуха. Беше сръчна и уверена в това, което вършеше, и когато се покатери на корпуса на хеликоптера, за да провери главния ротор, се запитах колко ли злополуки стават от небрежност. Едва като заех мястото на помощник-пилота забелязах автомата AR15 в багажното отделение зад главата й и видях, че лостовете за управление откъм моята страна са свалени. Пасажерите не биваше да имат достъп до тях, както и до педалите, за да не би случайно да ги докоснат.
— Всичко ли е наред? — попитах Луси, като закопчавах предпазния колан, на който имаше четири дупки за стягане.
— Да. Предстои ни дълъг полет.
Тя дръпна няколко пъти регулатора за горивото, за да се увери, че не заяжда.
— Това ми е ясно — казах аз.
— Да прекосиш страната, е подходяща възможност да изпробваш уменията си.
Тя включи лоста за излитане и нагласи перките във формата на буквата X.
— Умение ли, за какво? — попитах аз с нарастваща тревога.
— Умението да летиш. Единственото, което трябва да правиш, е да набираш височина, да увеличаваш скоростта и да поддържаш това ниво.
— Не може да бъде!
Тя натисна стартера и моторът забръмча.
— О, може.
Перките се завъртяха и въздухът започна да свисти.
— Щом ще летиш с мен… — Племенницата ми, която беше пилот и дипломиран инструктор по летене, се мъчеше да надвика шума. — Искам да съм сигурна, че ще можеш да ми помогнеш, ако възникне проблем, ясно ли е?
Не казах нищо повече, докато тя регулираше горивото и увеличаваше оборотите. После започна да щрака някакви ключове и да проверява предупредителните лампички. Накрая включи радиопредавателя и си сложихме слушалките. Луси издигна машината от пистата и земното притегляне беше преодоляно. После я завъртя във въздуха и полетяхме напред, като набирахме скорост, докато хеликоптерът започна да бръмчи като от само себе си. Летяхме над дърветата. Слънцето грееше високо в небето на изток. Когато минахме кулата и града, Луси започна да ми предава първия урок.
Вече знаех къде са повечето от лостовете за управление и за какво служат, но имах много ограничени познания как работят съвместно. Не знаех, например, че като завъртиш лоста за издигане нагоре и увеличиш мощността, хеликоптерът ще се наклони надясно, което значи, че трябва да натиснеш левия педал и да поддържаш летателния апарат в равновесие, а като се издигаш на по-голяма височина, поради съпротивлението на лоста за издигане, скоростта ти намалява, а това пък значи, че трябва да бутнеш напред лоста за сменяне на посоката. И така нататък. Беше нещо като да биеш барабани и доколкото разбрах, важно бе само да избягвам заблудени птици, кули, антени и други самолети.