Луси беше много търпелива, а времето летеше бързо, докато се движехме с голяма скорост. Летяхме на север от Вашингтон и аз вече поддържах хеликоптера доста стабилно в равновесие, като настройвах жирокомпаса и същевременно го сверявах с другия компас. Посоката ни беше 050 градуса и въпреки че не можех да се ориентирам добре и с още едно нещо, което се наричаше Глобална система за определяне на географското местоположение, Луси каза, че се справям добре и че поддържам курса.
— Ще се появи един малък самолет в три часа — каза тя по микрофона. — Виждаш ли го вече?
— Да.
— Когато бъде над хоризонта, ще му кажеш „Тали-хо“38. Можеш да го произнесеш, нали?
— Тали-хо!
Луси се засмя и каза:
— Не, „Тали-хо“ не значи „прието“. Ако нещо е над хоризонта, значи е над нас. Това е важно, защото ако и двата летателни апарата са на хоризонта, а този, който гледаме, изглежда, че не се движи, това значи, че е на нашата височина и или ще се отклони от посоката, в която летим, или ще лети право към нас. Трябва много да се внимава и да се разбере кое от двете прави, ясно ли е?
Тя ми даваше указания, докато небето над Ню Йорк все още се виждаше. После не се налагаше да правя нищо повече с лостовете за управление. Луси мина ниско над Статуята на свободата и Елис Айлънд, където моите италиански прадеди се бяха преселили много отдавна, за да започнат от нищо в един нов свят на неограничените възможности. Градът сякаш се бе събрал под нас, а сградите в района на финансовите учреждения ми се струваха огромни, докато летяхме на височина сто петдесет и три метра. Сянката на нашия хеликоптер се движеше под нас покрай водата. Беше топъл ясен ден и хеликоптери с туристи кръжаха наоколо, за да разгледат града, а други караха изпълнителни директори, които разполагаха с всичко друго, освен с време.
Луси се мъчеше да се свърже по радиото, тъй като диспечерската служба, изглежда, не искаше да ни обърне внимание, защото движението във въздушното пространство беше много интензивно, а диспечерите не се интересуваха особено от някакъв си хеликоптер, който лети на височина двеста и четиринадесет метра. На такава височина правилата бяха „Гледай и избягвай останалите“ и това беше всичко. Летяхме по дължината на Ийст Ривър над мостовете на Бруклин, Манхатън и Уилямсбърг, като се движехме над плъзгащите се по водата шлепове, които извозваха боклука, танкерите, пренасящи гориво, и белите корабчета за излети по реката. Когато минахме над порутените сгради и старите болници на Рузвелт Айланд, Луси се обади в „Ла Гуардия“ да ги уведоми какво възнамеряваме да правим. Сега вече Уардс Айланд беше точно пред нас. Бяха подбрали подходящо име на тази част от реката на северозапад, която се казваше Хел Гейт39.
Това, което знаех за Уардс Айланд, се дължеше на дългогодишния ми интерес към историята на медицината. Повечето от островите тук са били също както и този, място за изгнание на затворници, болни и луди. Миналото на Уардс Айланд беше ужасяващо, защото, доколкото си спомням, в средата на осемнадесети век не е имало канализация и питейна вода и на това място са били докарвани болни от тифус, поставени под карантина, и руски евреи бежанци. В началото на следващия век градският приют за душевноболни бил преместен на острова. Сега, разбира се, условията бяха по-добри, макар че пребиваващите тук бяха много по-опасни. Пациентите се радваха на климатични инсталации, адвокати и луксове. Можеха да ползват медицински и зъболекарски услуги, психотерапия, както и да се включат във взаимно подкрепящи се групи и да практикуват разни спортове.
Навлязохме във въздушното пространство клас Б над Уардс Айланд по много умел начин, като летяхме ниско над зелените паркове, засенчени от дървета. Грозните светлокафяви високи тухлени сгради на манхатънските центрове по психиатрия, детска психиатрия и „Кърби“ се откроиха точно пред нас. Пътят „Трайбъро Бридж Паркуей“ минаваше през средата на острова, където в разрез с всички правила, бе отседнал малък цирк с шатри от плат на светли райета, понита и циркови артисти с велосипеди с едно колело. Бяха се събрали малко хора, видях и деца, които ядяха захарен памук. Учудих се защо не са на училище. Малко по-нататък на север бяха заводът за преработка на отпадъци и Нюйоркската пожарникарска академия, където начинаещи пожарникари с кола с висока стълба правеха упражнения на някакъв паркинг.