Съдебномедицинският психиатричен център беше на дванадесет етажа с прозорци, на които бяха монтирани стоманени решетки, матови стъкла и климатици. Разхлабените мрежи на телените огради около алеите и местата за отдих, предназначени да попречат на някое бягство, се бяха оказали много лесно препятствие за Кари. Реката тук беше около километър и половина — широка, буйна и опасна. Не вярвах, че някой би могъл да преплува до другия бряг. Казаха ми, че имало някакво мостче за пешеходци. Цветът му бил зеленикавосин, подобен на окислена мед, на около километър и половина южно от „Кърби“. Казах на Луси да прелети над него, а от въздуха виждах хората как минават по него в двете посоки и влизат и излизат от жилищните блокове при Ийст Ривър.
— Не виждам как би могла да мине по този мост посред бял ден — казах на Луси по микрофона. — Не може да не я е забелязал никой. Но дори и да е минала по него, какво от това? Полицията е претърсила всичко наоколо, особено района от другата страна на моста. И как е стигнала до окръга Лихай?
Луси кръжеше бавно на височина сто петдесет и четири метра. Перките на хеликоптера потропваха силно. Виждаха се останки от някакъв ферибот, който някога сигурно е осигурявал превоза от Ийст Ривър Драйв до Сто и шеста улица, а също и кей, който сега представляваше купчина гниещи дървени части, които се показваха от мръсните води край открита поляна в западната част на „Кърби“. Поляната изглеждаше подходяща за кацане, при условие че летяхме по-близо до реката, отколкото до наблюдаваните алеи със скамейки на болницата.
Докато Луси разузнаваше района, аз разглеждах хората на земята. Бяха облечени в цивилни дрехи. Едни се протягаха, други лежаха по тревата, трети седяха на пейките или се разхождаха по алеите между ръждясалите варели за боклук. Дори от сто и петдесет метра височина разпознавах неугледния неадекватен вид и странната походка на онези, които бяха в най-тежко състояние. Те гледаха нагоре, стоейки като вкаменени, докато ние кръжахме над местността и се опитвахме да предвидим евентуални проблеми като да закачим например електрическите жици или да попаднем на мека, неравна почва. Докато се снишавахме и се мъчехме да се уверим, че можем да кацнем безопасно, още хора наизлязоха от сградите, показаха се на прозорците или изскочиха на вратите, за да видят какво става.
— Може би трябваше да се опитаме да кацнем в някой от парковете — казах аз. — Надявам се, че няма да предизвикаме смут.
Луси се спусна надолу и високата трева полегна. Един фазан с малките си също се подплаши и побягна по брега на реката, после се скри от погледа ни в тръстиката. Човек трудно можеше да си представи, че едно толкова невинно и красиво създание може да живее така близо до душевно разстроени. Изведнъж си спомних за писмото на Кари до мен и странния израз за адреса на „Кърби“ — „Едно фазанско място“. Какво е искала да ми каже? Че и тя е видяла фазаните ли? И ако е така, какво значение имаше?
Хеликоптерът кацна меко и Луси нагласи регулатора за горивото на нулево положение. Трябваше да изчака цели две минути, за да изключи и двигателя. Перките забавено се въртяха като превъртащи се стрелки на часовник. Пациентите и болничният персонал бяха вперили очи в нас. Някои от тях стояха напълно неподвижни, с безизразно втренчени очи, други гледаха апатично, подпрели се на оградите, трети се движеха с отривисти движения, забили очи в земята. Някакъв старец, който си свиваше цигара, ни махна с ръка, жена с ролки на главата измърмори нещо, а млад мъж със слушалки на ушите започна да прикляква на алеята под звуците на някакъв ритъм, изглежда, в наша чест.
Луси вдигна нагоре лоста на регулатора и спря главния ротор, после изключи уредите. Когато перките престанаха да се въртят и тръгнахме да слизаме, някаква жена се отдели от насъбралата се тълпа душевноболни и онези, които се грижеха за тях. Беше облечена в елегантен костюм въпреки горещината.
Косите й бяха къси, прическата модерна. Още преди да ми се представи, разбрах, че това е доктор Лидия Енсър. Изглежда, че и тя ме позна, защото първо подаде ръка на мен, после на Луси.
— Трябва да ви кажа, че предизвикахте голямо вълнение — заяви тя и се усмихна.
— Извинявайте — отговорих аз.
— Не се безпокойте.
— Ще остана при хеликоптера — каза Луси.
— Налага ли се?