— Присъщо е за нея да гледа вторачено, като види полицай — каза Луси. — Да се подиграва с хората около нея е любимото й занимание.
— Искам да кажа също, че не е необичайно студенти да не приличат на такива.
— Проверяваме по заложните къщи, които са наблизо, дали някоя жена, която отговоря на описанието на Кари, е купила пистолет и събираме сведения за откраднатите коли в района — допълни Марино. — Ако предположим, че тя и нейния съучастник са откраднали коли от Ню Йорк и Филаделфия, няма да се появят тук със същите регистрационни номера.
Районът на университета беше някакъв сбор от еклектично реставрирани сгради, като се започне от времето на Джордж Първи и се стигне до Джордж Четвърти. Те бяха сгушени сред палми, магнолии, мирти от Южна Луизиана, борове от Южните щати и кедрови дървета. Гардениите бяха цъфнали. Техният аромат се разнасяше във влажния топъл въздух и главата ми се замая, когато слязохме от колата.
Обичах ароматите на Юга и за момент ми се стори невъзможно, че нещо лошо би могло да се случи тук. Беше времето на лятната сесия и в двора на университета нямаше много младежи. Половината места за паркиране бяха празни, както и много от поставките за оставяне на велосипеди. Върху багажниците на някои от колите, които се движеха по Колидж Роуд, имаше сърфове.
Центърът за консултации беше на втория етаж на Уестсайд Хол. Чакалнята за студенти със здравни проблеми беше боядисана в бледомораво и синьо. Отвсякъде струеше светлина. Ребуси с безброй много елементи за нареждане на картини с пасторални сцени бяха оставени в различни етапи за довършване върху малките масички и така предлагаха приятно занимание за тези, които имаха час за тук. Секретарката ни очакваше. Тя ни поведе по един коридор покрай стаи за наблюдение и групови занимания, както и помещения, където задочниците държаха матура за завършване на съответната степен. Доктор Крис Бут се оказа енергична жена с благи, умни очи, около шестдесетгодишна. Предположих, че обича слънцето. Тя явно се бе променила с времето и бе придобила особен оттенък. Кожата й бе силно загоряла от слънцето и набръчкана, косата й бе къса и побеляла, а тялото слабо, но жизнено.
Беше психолог. Ъгловият й кабинет гледаше към сградата за изящни изкуства и високите дъбове отпред. Винаги обръщах внимание на обстановката. От мястото, където работеше тя, лъхаше спокойствие. Не се чувстваше никакво напрежение. Вътре, подбраните и подредени столове бяха подходящи за всякакви хора. Имаше един накланящ се назад стол с поставка за краката за пациенти, които искат да потънат в пухкавите възглавнички и да се отпуснат, докато чакат помощ. Имаше и един плетен люлеещ се стол, а също и канапе за двама. Общо взето преобладаваше светлозеленият цвят. По стените се виждаха картини с платноходки, а в глинените саксии червенееха бегонии.
— Добър ден — посрещна ни доктор Бут с усмивка и ни покани да влезем. — Радвам се да ви видя.
— И аз се радвам, че ви виждам.
Седнах на люлеещия се стол, а Джини се настани на канапето за двама. Марино огледа обстановката стеснително и се отпусна на накланящия се назад стол, като правеше геройски усилия да не потъне в него. Доктор Бут седна зад излъсканото си бюро, на което нямаше нищо, освен кутия с диетична пепси-кола. Луси остана до вратата.
— Все се надявах, че някой ще дойде при мен — заговори доктор Бут, като че тя бе насрочила тази среща. — Но откровено казано, не знаех с кого да се свържа и дали трябва да го правя. — Тя огледа всички ни подред със светлосивите си очи. — Клер беше необикновена личност, макар да знам, че всички казват подобни неща, когато някой умре — продължи тя.
— Не всички — измърмори цинично Марино.
Доктор Бут се усмихна тъжно.
— Искам само да кажа, че съм била консултант на много студенти през годините, но Клер затрогна много сърцето ми, въпреки че не хранех големи надежди за нея. Бях съкрушена, като научих, че е загинала. — Тя направи пауза и се загледа през прозореца. — Видях я за последен път две седмици преди смъртта й и се опитах да премисля всичко, за да достигна до някакъв отговор какво всъщност може да се е случило.
— Кога казахте, че сте я видяла? — запитах аз. — Имате предвид тук ли? За консултация?
Тя кимна.
— Да, за консултация.
Луси ставаше все по-неспокойна.
— Преди да ни разкажете за нея — казах аз, — можете ли да ни дадете колкото можете повече сведения за миналото й?