— Как казахте, че изглежда запалителят за огън? — попита Скрогинс, докато отваряше чекмеджетата на бюрото.
— Като тънка пръчка от сребрист метал — отговорих му аз. — Ще го познаете, щом го видите.
— Няма нищо подобно тук, но този човек изглежда си пада по гумени лентички. Тук има може би хиляда такива. Изглежда, че от тях е правил тези чудновати малки топчета. — Той вдигна едно безупречно навито топче, изплетено изцяло от гумени лентички. — Защо, дявол да го вземе, мислите, че той ги е правил? — Скрогинс беше смаян. — Подобни са на вътрешната част на топките за голф, нали? Що за мозък е това, а? — продължи да се пита Скрогинс. — Мислите ли, че е седял тук и ги е правил, докато е разговарял с пациентите си?
— В момента — отговорих аз — нищо не може да ме учуди особено.
— Ама че откачен! Досега намерих тринадесет, четиринадесет… Не, деветнадесет топчета.
Той ги вадеше и ги оставяше на бюрото. В този момент Марино ме извика от задната част на къщата.
— Докторе, най-добре да дойдеш тук.
Ориентирах се по неговия глас и този на Макгъвърн и стигнах до малка кухня със стари домакински съдове, останали кой знае откога. Куп чинии бяха струпани в студената мътна вода на мивката. Кофата за боклук беше препълнена, а вонята — нетърпима. Нютън Джойс явно беше по-немарлив и от Марино. Не можех да си представя, че това е възможно, тъй като напълно контрастираше с безупречно навитите гумени топчета, които може би имаха нещо общо с престъпленията. Но книгите по криминалистика и холивудските версии рядко отговаряха на действителността. Хората просто се вместваха в научната типология. Нагледен пример на размислите ми бе това, което Марино и Макгъвърн бяха открили в гаража.
Той беше свързан с кухнята посредством врата, през която не можеше да се влезе, защото беше заключена с катинар. Марино го сряза сръчно с фрезмашината, която Макгъвърн донесе от колата си. От другата страна се оказа работилница, която нямаше врата за навън, защото бе зазидана с циментови блокчета. Стените бяха боядисани в бяло, а до едната от тях бяха наредени бидони с авиационно гориво. Имаше хладилна камера за замразяване под нулата. И нейната врата изглеждаше злокобно, защото бе заключена с катинар. Бетонният под беше идеално чист. В единия ъгъл имаше пет алуминиеви кутии за видеокамери и стиропорни кутии за лед с различни размери. В средата беше поставена дървена маса, покрита с мушама, върху която се виждаха инструментите на Джойс.
Половин дузина ножове бяха подредени в идеален ред, на точно определено разстояние един от друг. Всички в кожени калъфи. В малка дървена кутийка имаше точиларски камъни.
— Виж ти! — възкликна Марино, като ми посочи ножовете. — Сега ще ти кажа какви са, докторе. Тези с кокалените дръжки са марка „Р. У. Лъвлес“ — остри и резливи ножове, произведени от „Берета“. Номерирани са за колекционери и струват по около шестстотин долара единият. — Той ги разгледа замечтано, но не ги докосна. — Малките сини стоманени ножчета са „Крис Рийвс“ и струват най-малко четиристотин долара единият, а горните краища на дръжките се развинтват, ако искаш да сложиш в тях кибритени клечки — продължи да обяснява той.
Чух, че някаква врата в дъното на къщата се затвори, а после Скрогинс влезе заедно с Луси. Детективът беше смаян като Марино, щом видя ножовете. Двамата с Макгъвърн се заеха да отварят подред всички чекмеджета. Намериха кутии с инструменти, после разбиха два шкафа, където имаше и други следи, които смразяваха кръвта и доказваха, че сме открили нашия убиец. В един найлонов плик на „Спидо“ имаше осем силиконови плувни шапки. Светлорозови. Всяка от тях беше в найлонова торбичка, затворена с цип, и етикет с цената, което показваше, че Джойс е платил по шестнадесет долара за всяка от тях. Запалителите за огън бяха четири, пъхнати в пликове от магазина „Уол Март“.
Джойс имаше и бюро с компютър в бетонното мазе. Оставихме Луси да се опита да разбере каквото може от него. Тя седна на един сгъваем стол и пръстите й заиграха по клавиатурата. Марино отново взе фрезмашината и преряза катинара на хладилната камера, която по някаква случайност беше същият модел, каквато имах вкъщи.
— Съвсем просто — заяви Луси. — Записал е електронната поща на дискета. Няма код, нито каквото и да било друго. Само съобщенията, които е получавал или изпращал. Ползвал е кодовото име „ИЗКЪРБИ“. Предполагам, че означава „Изпратено от Кърби“. Чудя се, с кого може да си е кореспондирал — добави тя саркастично.
Отидох по-близо до нея и погледнах през рамото й, докато тя разчиташе съобщенията, които Кари беше изпращала на Нютън Джойс, чието ужасяващо кодово име беше „Кожаря“, и съобщенията, които той й бе изпращал. На десети май бе написал: