— Лондон, хиляда деветстотин осемдесет и първа година. Ливърпул, хиляда деветстотин осемдесет и трета година. Дъблин, хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година и още един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет. Всичко единадесет убити от Ирландия през хиляда деветстотин осемдесет и седма година. Изглежда, че тогава е започнал усилено да се занимава с това — каза Скрогинс и се разтрепери така, както става с хората, когато са на път да изпаднат в истерична криза.
Продължих заедно с него огледа. Мястото, където Джойс беше започнал убийствата, е било Северна Ирландия. Първо в Белфаст, после е продължил с девет убийства в Дъблин и съседни градове — Болбодън, Сантри и Хоаут. Имаше и едно убийство в Голуей. След това Джойс бе продължил хищните си набези в Съединените щати, предимно на запад, в отдалечени области на Юта, Невада, Монтана и Вашингтон, а един път и в Натчес, Мисисипи. Сега ми се изясняваха много неща, като си спомних какво бе написала Кари в писмото си до мен. То звучеше странно — „прерязани с трион кости“.
— Насечените трупове — тръснах глава аз и истината ме порази като светкавица.
Неразкритите случаи с нарязаните на части тела в Ирландия. После беше престанал осем години. Всъщност, убивал бе на запад. Труповете просто не са били откривани или вероятно не са ни уведомявали в централата. Затова не знаехме за тях. Той никога не е преставал. Накрая е дошъл във Вирджиния, където присъствието му ме доведе до отчаяние.
През хиляда деветстотин деветдесет и пета година бяха открити два трупа, единият близо до Вирджиния Бийч, а вторият до Норфолк. През следващата година имаше още двама убити, този път в западната част на щата, единият в Линчбърг, другият в Блаксбърг, много близо до техническия колеж на Вирджиния. През хиляда деветстотин деветдесет и седма година Джойс като че се бе укротил. Подозирах, че тогава Кари се е съюзила с него.
По медиите беше разгласено много подробно за нарязаните на части трупове, но само два от тях без крайници и без глави, бяха идентифицирани, след като бяха сравнени с рентгенови снимки отпреди смъртта на изчезналите. Оказа се, че двама от тях са били студенти в колежа. Това бяха мои следствия, по повод на които вдигнах страшен шум и затова включиха и ФБР.
Сега разбрах, че най-важната цел на Джойс не е била да попречи за идентифицирането на убитите, а преди всичко да прикрие обезобразяването на телата. Не бе искал да разберем, че е крадял красотата на жертвите си, като така всъщност е открадвал това, което са били, като е одирал лицата им и е обогатявал замразената си колекция. Може би се е боял, че ако продължи да ги реже на части, ще започнат да го издирват много усилено, затова е променил начина си на действие и е започнал да предизвиква пожари. Най-вероятно Кари му бе дала тази идея. Можех само да предполагам, че по някакъв начин двамата са се свързали по Интернет.
— Не мога да разбера — промърмори Марино. Той се бе насилил да прерови пакетите на Джойс. — Как е докарвал всичко това дотук? През целия път от Англия и Ирландия? От Венис Бийч и Солт Лейк Сити?
— Със сух лед — обясних просто аз, като гледах металните кутии за камери и стиропорните кутии за лед. — Сигурно ги е опаковал добре и ги е оставял между багажа си, така че никой не е разбрал нищо.
Продължиха да претърсват къщата на Джойс и откриха още уличаващи доказателства. Всичко беше прегледано, тъй като в заповедта за обиска бяха включени магнезиеви запалители за огън, ножове и части от човешки трупове, а това даваше право на полицията да разбива дори стени, ако реши, че е необходимо. Докато един местен следовател по смъртните случаи изваждаше съдържанието на хладилната камера, за да го откара в моргата, шкафовете бяха претърсени и още един сейф беше отворен с бормашина. В него намериха валута и множество снимки на хора, които бяха извадили късмет, че не са били убити.
Имаше и снимки на Джойс, поне така предполагахме. Седеше в пилотската кабина на белия си „Швайцър“ или се бе облегнал на него с ръце, скръстени на гърдите. Вгледах се в образа му и се опитах да вникна в него. Беше нисък, дребен мъж с кестеняви коси. Можеше да мине дори за хубав, ако не бяха ужасните белези от акне.
Кожата му бе покрита с малки дупчици като от шарка, които се виждаха надолу по врата до отворената риза, която беше облякъл. Можех да си представя срама му, когато е бил юноша, насмешките и подигравателните смехове на връстниците му. Познавах млади мъже като него, още от едно време, обезобразени по рождение или от болест, които не можеха да изпитат радостта на младостта или да бъдат обект на любов.