Затова той бе ограбвал от другите това, което не бе имал. Беше съсипвал другите, както е бил съсипан той. Причината беше, че се е чувствал нещастен, белязан от съдбата. Но не изпитвах съжаление към него. По всяка вероятност той и Кари бяха вече в града или някъде наблизо. Тя бе постигнала това, което бе желала. В клопката, която бе поставила, се бях уловила само аз. Тя бе пожелала да намеря Бентън и аз го намерих.
Бях сигурна, че последното й желание е било, изглежда, да намеря това, което открихме, но в момента бях прекалено сломена, за да се страхувам от нея. Чувствах се като мъртва. Потърсих усамотение на една стара, изтъркана мраморна пейка сред избуялата растителност в задния двор на Джойс. Кремове, бегонии и смокинови храсти се бореха за слънце с тревата. Съгледах Луси под сенките, които хвърляха огромните дъбове и червените и жълти хибискуси израсли нависоко.
— Луси, да вървим.
Седнах до племенницата си на студения камък, който ми напомняше гробище.
— Надявам се, че е бил мъртъв, когато са направили това с него — промълви тя.
Просто не исках да мисля за случилото се.
— Само се моля да не е страдал.
— Тя е искала да ни съсипе — казах аз и гневът се надигна у мен. — Тя ни отне достатъчно, не смяташ ли? Да не й даваме нищо повече, Луси.
Нямаше какво да ми отговори.
— Отряда за бързо реагиране и полицията ще поемат всичко от тук нататък — додадох аз, като й държах ръката. — Да се прибираме вкъщи. После ще решим какво да правим.
— Какво?
— И аз не знам. — Бях искрена.
Станахме и двете и заобиколихме, за да отидем пред къщата, където Макгъвърн говореше с един агент до колата си. Тя ни погледна. Очите й бяха пълни със състрадание.
— Ако ни закараш до хеликоптера — каза Луси уверено, — аз ще го върна в Ричмънд, а от Граничния контрол ще го вземат оттам. Ще разрешиш ли?
— Не съм сигурна, че трябва да летиш в момента. — Макгъвърн бе възвърнала началническия си тон.
— Повярвай ми, добре съм — отговори Луси, а гласът й прозвуча решително. — Пък и кой друг ще го закара? Не можете да го оставите на футболното игрище тук.
Макгъвърн се поколеба. После отключи колата си.
— Добре. Качвайте се.
— Ще се обадя да ти съобщя плана за полета — каза Луси, докато сядаше на предната седалка. — Така ще можеш да проверяваш къде сме, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре.
— Да, ще ме накара — каза Макгъвърн и включи мотора на колата, пусна радиопредавателя и извика агента от къщата.
— Свържи ме с Марино — нареди му тя.
След малко гласът на Марино прозвуча в ефира.
— Казвай.
— Нашите хора заминават. Ще тръгнеш ли с тях?
— Ще си остана на земята — беше отговорът му. — Първо ще помогна тук.
— Дадено. Ще ти бъдем благодарни.
— Кажи им да внимават как летят — рече Марино.
Един полицай с велосипед от университета охраняваше хеликоптера, когато пристигнахме там. Някакви хора играеха тенис на съседните кортове и на земята постоянно тупкаха топки, а няколко младежи тренираха футбол на игрището. Небето беше ясносиньо, листата на дърветата почти не помръдваха, като че тук не се бе случило нищо. Луси направи щателен преглед на хеликоптера преди полета, докато аз и Макгъвърн чакахме пред колата.
— Какво ще правите? — попитах я аз.
— Ще засипем медиите с техни снимки и всякаква друга информация. Така може някой да ги познае — отговори тя. — Ще трябва да ядат някъде, да спят. А на него ще му се наложи и да зареди с авиационно гориво. Не може да лети вечно с това, което има.
— Учудващо е как никой не ги е забелязал досега. Зареждали са с гориво, кацали са, излитали са, все неща от този род.
— Изглежда е разчитал на големите количества собствено авиационно гориво, складирано в гаража му. Пък и има множество малки летища, където е могъл да каца и да зарежда. Не е било нужно и да се свързва с кулата в неконтролираното въздушно пространство, а и хеликоптерите „Швайцър“ не са особена рядкост. Да не говорим — погледна ме тя, — че все пак го забелязахме. Ние лично го видяхме, ковачът също го е видял, както и директорката на „Кърби“. Само че не знаехме кой седи вътре.
— Така е.
Настроението ми беше ужасно. Не ми се прибираше вкъщи. А не ми се ходеше и никъде. Времето беше започнало да се разваля. Стана ми студено. Почувствах се самотна. Не можех да се преборя нито с едно от тези неща. Главата ми бръмчеше от въпроси и отговори, изводи и мъка. А когато всичко стихнеше, виждах него. Представях си тлеещите останки. Виждах лицето му под найлона.