— Е, Кей?
Чух, че Макгъвърн говори на мен.
— Искам да знам как се чувстваш. — Очите й ме гледаха.
Поех си дълбоко въздух и се разтреперих. Гласът ми прозвуча отпаднало:
— Ще се оправя някак, Тиюн. Всъщност, не знам как съм. Дори не съм сигурна какво ще правя. Но знам какво направих. Съсипах всичко. Кари изигра една партия бридж с мен и спечели. Бентън е мъртъв. Тя и Нютън Джойс са все още някъде там, готови да извършат пак нещо ужасно. А може вече да са го извършили. Нищо от това, което направих, не промени нещата, Тиюн.
Очите ми се напълниха със сълзи. Гледах със замъглен поглед как Луси проверява дали капачето на резервоара е добре завинтено. После започна да отвързва перките на ротора. Макгъвърн ми подаде книжна кърпичка и ми стисна нежно ръката.
— Ти свърши чудесна работа, Кей. Ако не беше стигнала до това, което откри, нямаше да можем да впишем нищо в заповедта за обиск. Нямаше дори да ни дадат такава и тогава докъде щяхме да я докараме? Вярно, че още не сме ги заловили, но поне знаем „кои“ са. И ще ги намерим.
— Намерихме това, което те искаха да открием.
Луси беше свършила проверката на хеликоптера и ме гледаше.
— Мисля, че трябва вече да тръгваме — казах на Макгъвърн. — Благодаря ти. — Хванах ръката й и я стиснах. — Грижи се за Луси — помолих я аз.
— Мисля, че тя може чудесно да се грижи за себе си.
Слязох от колата и се обърнах още веднъж да й махна за сбогом. Отворих люка на кабината откъм страната на помощник-пилота, качих се, седнах на седалката и закопчах предпазния колан. Луси извади от мрежата на вратата списъка с нещата за проверка преди полет и започна да ги изрежда едно по едно. Включи уредите, нагласи електрическите прекъсвачи на нулево положение, провери дали скоростният лост е дръпнат надолу, а регулаторът за горивото е отворен. Сърцето ми не можеше да влезе в нормалния си ритъм. Едва дишах.
Излетяхме и закръжихме, като следяхме посоката на вятъра. Макгъвърн ни наблюдаваше, докато се издигахме нагоре и прикриваше с ръка очите си от слънцето. Луси ми подаде една топографска карта и ми напомни, че трябва да й помагам при пилотирането. Тя се издигна на известна височина и се свърза с контролната диспечерска служба.
— Кулата в Уилмингтън, тук хеликоптер две-едно-девет „Сиера Браво“.
— Кажете, хеликоптер две-едно, тук кулата в Уилмингтън.
— Искам разрешение за излитане от спортното игрище на университета в посока директно към военната база. Край.
— Свържете се с кулата, като наберете височина. Разрешавам да излетите от сегашното място. Поддържайте връзка с мен и докладвайте, като кацнете.
— Две „Сиера Браво“, прието.
После Луси ми предаде по микрофона: „Ще поддържаме курс три-три-нула. Твоята задача като се издигнем, е да съгласуваш жирокомпаса с другия компас и да ми помагаш с картата на местността“.
Тя се издигна на височина сто петдесет и два метра. От кулата пак ни се обадиха.
— Неидентифициран летящ обект. Височината му е деветдесет и два метра.
— Тук две „Сиера Браво“. Оглеждам наоколо. Няма отговор от него.
— Неидентифициран летателен апарат на три километра и двеста на югоизток от летището. Легитимирайте се — предаваха от кулата до всички, които можеха да я чуят.
Никой не ни отговори.
— Неидентифициран летателен апарат във въздушното пространство на Уилмингтън, уведомете ни кои сте — повтаряха от кулата.
Луси първа видя летящия обект точно зад нас под хоризонта, което значеше, че е на по-малка височина от нашата.
— Викам кулата в Уилмингтън — каза тя в ефира. — Тук хеликоптер две „Сиера Браво“. Виждам нисколетящ обект. Ще спазвам дистанция.
— Нещо не е наред — каза Луси и се завъртя да погледне назад.
24.
В началото се появи едно петно, което летеше след нас, точно по нашия курс. То постепенно ни настигаше. Когато машината наближи, видяхме, че е бяла. Накрая се оказа, че е хеликоптер „Швайцър“. Слънцето се отразяваше от стъклата му. Сърцето ми подскочи от уплаха.
— Луси! — извиках аз.
— Вече го видях — каза тя и изведнъж се ядоса. — По дяволите, не мога да повярвам!
Тя стисна лоста за издигане и ние се насочихме право нагоре. „Швайцър“-ът поддържаше същата височина като нашата, но се приближаваше по-бързо, защото докато се издигахме нагоре, скоростта ни бе паднала. Луси раздвижи лоста за промяна на посоката. „Швайцър“-ът ни настигаше. Насочи се към дясната ни страна, където седеше Луси. Тя включи микрофона.