— Трябва да се върнем обратно над водата — каза Луси. — Не мога да стрелям по тях тук. Отвори твоя люк и го изхвърли. Извади го от пантите и го пусни надолу.
Успях някак да го направя. Нахлулият въздух ме блъсна напред, а земята долу изведнъж започна да ми изглежда по-близо. Стори ми се, че това продължава цяла вечност. „Швайцър“-ът вече ни гонеше обратно към океана, но ние възнамерявахме да се върнем към сушата, за да можем да кацнем. А не можехме и да се издигнем нагоре, без да засегнем перките на ротора.
После, на височина около тридесет и четири метра, когато бяхме над водата, улучиха корпуса на хеликоптера. И двете с Луси бяхме разтърсени от изстрелите точно зад нас, близо до лявата задна врата за пасажерите.
— Завивам надясно — обясни ми Луси. — Ще можеш ли да поддържаш курс напред на тази височина?
Изпаднах в ужас. Очакваше ни гибел.
— Ще се опитам — казах аз и поех управлението.
Летяхме право срещу „Швайцър“-а. Той едва ли беше на повече от тридесет и три-четири метра от нас и може би на тридесетина метра под нас, когато Луси дръпна спусъка на автомата и изстреля дъжд от куршуми.
— Дръпни лоста за спускане надолу! — изкрещя тя и насочи дулото на автомата навън през отвора на вратата.
Спускахме се надолу с около тридесет метра една минута. Бях сигурна, че ще налетим право на „Швайцър“-а. Исках да се отклоня от пътя му, но Луси не желаеше и да чуе за това.
— Карай право към него! — изкрещя тя.
Не можах да чуя изстрелите, защото летяхме точно над „Швайцър“-а, толкова близо, че помислих, че ще закачим перките му. Тя продължи да стреля. Видях някакви светкавици, а после Луси хвана лоста за смяна на посоката и го насочи точно надясно, като по този начин ни отдалечи от „Швайцър“-а, докато той не избухна в кълбо от пламъци, които едва не погълнаха и нас. Луси пое управлението, а аз настроих уредите за аварийно кацане.
После силните ударни вълни, които ни блъснаха, отминаха и аз успях да видя пламтящите останки, които се сипеха над Атлантическия океан. Бяхме възстановили равновесието и правехме широк кръг. Загледах смаяно племенницата ми. Не можех да повярвам на очите си.
— Вървете на майната си! — каза тя студено, докато пламъците и надробеният на късове корпус на хеликоптера се сипеха в блесналата вода.
Тя се обади по радиото. Беше толкова спокойна, колкото не я бях виждала никога дотогава.
— Викам кулата! Хеликоптерът на бегълците експлодира. Останките му са на три километра и двеста от плажа на Райтсвил. Не се виждат оцелели. Кръжим и търсим признаци на живот.
— Прието. Нуждаете ли се от помощ? — чу се слисан отговор.
— Малко е късно за това. Не, засега нямаме нужда. Връщаме се при вас за незабавно зареждане с гориво.
— Прието — каза дежурният от кулата със заекване. — Карайте в посока право към нас. Местните власти ще ви посрещнат във военната база.
Но Луси направи още два кръга и се сниши до петнадесет метра, докато пожарникарски и полицейски коли летяха с голяма скорост и запалени сигнални лампи към брега. Обхванати от паника плувци излизаха бързо от водата, падаха и се бореха с вълните, разперили ръце, като че ги преследваше огромна бяла акула. Плаващите останки от хеликоптера се полюляваха над прииждащите вълни. Ярки оранжеви спасителни жилетки се виждаха тук-там, но в тях нямаше никой.
Една седмица по-късно
Остров Хилтън Хед
Времето тази сутрин беше облачно, а небето и морето — еднакво сиви, когато малцината от нас, които бяхме обичали Бентън Уесли, се събрахме на едно празно, открито място, недалеч от „Сий Пайнс“.
Паркирахме близо до общинските жилищни блокове и тръгнахме по пътеката, която водеше към дюните. Оттам минахме през пясъчните хълмове и брега, осеян с изхвърлени морски водорасли. Плажът тук беше по-тесен, пясъкът не толкова едър, а изхвърлените на брега дървета напомняха за чести бури.
Марино беше облякъл костюм от плат на тънки райета, бяла риза и тъмна вратовръзка. Помислих си, че може би за пръв път, откакто го познавах, го виждах толкова изискан. Луси беше в черно, но знаех, че ще я видя едва по-късно, защото имаше да свърши нещо много важно.
Беше дошла и Макгъвърн, както и Кенет Спаркс, но не защото бяха познавали отблизо Бентън, а в израз на уважение към мен. Кони, бившата съпруга на Бентън, и техните три вече пораснали дъщери стояха наблизо. Беше странно, че като ги гледах сега, не изпитвах нищо друго, освен тъга. Не хранехме вече обида, враждебност или страх. Смъртта ги бе заличила напълно, както животът преди това ги бе породил.