Имаше и други хора от славното минало на Бентън, пенсионирани агенти и дори бившият директор на Академията на ФБР, който пръв бе повярвал в ползата от посещенията на Бентън в затвора и анализите му за поведението на затворниците. Опитът му в тази насока беше вече остаряла и изхабена практика, опровергана от телевизията и киното, но навремето той бе бил новаторът, създателят на един по-добър начин да бъдат разбирани душевноболните, жестоки и зли хора.
Не беше дошъл пастор, защото Бентън не бе ходил на църква, откакто го познавах. Имаше само някакъв презвитериански свещеник, който даваше съвети на агенти, изпаднали в криза. Казваше се Джъдсън Лойд. Беше слаб, а рядката, побеляла коса опасваше горната част на главата му като кръгла луна. Отец Лойд беше сложил свещеническите си одежди и стискаше малка библия с черна кожена подвързия. Бяхме по-малко от двадесетина души, когато се събрахме на брега.
Нямаше музика или цветя, не звучаха прощални речи, нито химни, тъй като Бентън бе написал ясно в завещанието си какво иска да бъде направено. Той ме бе натоварил да се погрижа за тленните му останки, защото както се бе изразил: „Теб много те бива за такива неща, Кей. Знам, че ще изпълниш точно желанията ми“.
Не бе пожелал тържествена церемония, нито военни почести, които му се полагаха, нито полицейски коли да предвождат траурната процесия, нито пък топовни салюти или лафет, покрит с американското знаме. Желанието му беше просто да бъде кремиран, а прахта му да бъде разпръсната над мястото, което бе обичал най-много — обетованата Невър-Невър Ленд41 в Хилтън Хед, където се бяхме усамотявали двамата винаги когато можехме и бяхме забравяли като в мимолетен сън с какво се борехме.
Винаги щях да съжалявам, че бе прекарал последните си дни тук без мен и никога нямаше да превъзмогна безсърдечната ирония, че бях възпрепятствана да го придружа от убийствата, които Кари бе извършила. Това беше началото на края, довел до гибелта на Бентън.
Не беше честно да мисля, че не биваше да се намесвам в това следствие. Ако не го бях направила, някой друг щеше сега да присъства на погребение някъде по света, както го бяха правили и други в миналото, а жестоките престъпления нямаше да престанат. Започна да ръми слаб дъждец. Капките докосваха леко лицето ми, като студени ръце, навяващи тъга.
— Бентън ни е събрал днес тук в този ден, не за да каже „сбогом“ — започна словото си отец Лойд. — Той е искал да почерпим сили един от друг и да продължим да вършим онова, което той е правил цял живот. Да подкрепяме доброто, да осъждаме злото, да защитаваме повалените и да понасяме жестокостта на живота стоически, защото той никога не си позволи да нарани душите на другите. Бентън оставя този свят по-добър, отколкото го е заварил. Оставя и нас по-добри, отколкото сме били. Приятели мои, вървете и правете това, което той е вършил.
Отецът отвори библията на Новия завет.
— „Като правим добро, да се не обезсърчаваме, защото ще пожънем в свое време…“42 — прочете той.
Усещах, че в мен се надига топла, тръпчива вълна. Не можах да спра сълзите си. Попивах очите си с книжна кърпичка и гледах надолу към пясъка, който бе напрашил върховете на черните ми велурени обувки. Отец Лойд докосна с върха на пръстите си устни и продължи да чете още строфи от Галатяните или може би от Тимотея?
Смътно схващах онова, което той казваше. Думите му се превърнаха в неспирен поток като вода, която неспирно тече. Не можех да разбера смисъла им, докато се мъчех да се преборя и да не давам воля на спомените, които ме връхлитаха. В съзнанието ми изникна образът на Бентън, облечен с червения си анорак, как седи навън и гледа към реката, когато го бях засегнала с нещо. Сега бих дала всичко на света, за да си взема назад всяка язвителна дума, която му бях казвала. И въпреки това той ме беше разбирал. Знаех, че ме беше разбирал.
Спомних си изваяният му профил и непроницаемото му лице, когато имаше други хора наоколо, освен мен. Те може би са го смятали за студен, а той всъщност беше като черупка, под която се криеше емоционална и нежна същност. Питах се дали ако се бяхме оженили, щях да се чувствам по-различно сега. Чудех се дали моето чувство за независимост не е било продиктувано от присъщата ми неувереност. Питах се дали съм сгрешила.