— „А ние знаем, че законът е добър, ако някой го употребява законно, като знае, че законът е установен не за праведник, а за беззаконници и непослушници, за нечестивци и грешници, за неправедни и скверни, за ония, крито оскърбяват баща си и майка си, за човекоубийци…“43
Усетих, че въздухът зад мен се раздвижва, докато гледах към почти неподвижното потъмняло море. В този момент Спаркс застана до мен и ръцете ни леко се докоснаха. Погледът му беше насочен право напред, челюстите му бяха здраво стиснати. Както стоеше изопнат в тъмния си костюм, той се обърна към мен. Прочетох искрено съчувствие в очите му. Кимнах леко с глава в знак на благодарност.
— Нашият приятел е желал мир и доброта. — Отец Лойд беше обърнал на друга глава от Евангелието. — Искал е хармония, която жертвите, които е бранел, не са успели да постигнат. Не е искал насилие и скръб, необуздан гняв и безсънни нощи, изпълнени с ужас.
Чух перките на хеликоптера като в просъница. Тяхното бръмчене щеше завинаги да съпътства мисълта за моята племенница. Погледнах нагоре. Слънцето едва просветваше зад облаците, които сякаш играеха танц с воали, плъзгаха се неспирно насам-натам и никога не разкриваха напълно онова, което копнеехме да видим. Синевата прозираше през тях над хоризонта на запад от нас, накъсана и блестяща, като витраж, а дюната зад гърба ни беше озарена от светлина, докато природните стихии се надигаха. Бръмченето на хеликоптера се засили. Погледнах назад над палмите и боровете и забелязах, че предната част на хеликоптера леко се наклонява и започва да се снишава.
— Затова бих искал хората навсякъде да се молят, като вдигат ръце към небето, без гняв, без съмнения — продължаваше да говори отецът.
Прахта от Бентън беше събрана в малка месингова урна, която държах в ръцете си.
— Да се помолим сега.
Луси започна да кръжи плавно над дърветата, а насрещният вятър забуча остро в ушите ни. Спаркс се наведе и ми заговори нещо, което не можах да чуя, но близостта на лицето му ми беше приятна.
Отец Лойд продължаваше да се моли, но всички ние не бяхме вече в състояние или пък не желаехме да се присъединим към неговото обръщение към Всевишния. Луси продължаваше да лети с „Джет Рейнджър“-а ниско над брега, докато пръски полетяха от водата, предизвикани от въздушното течение.
Видях очите й, насочени към мен през изпъкналото стъкло на кабината. Събрах всички отломки от сломения си дух. Наведох се напред към бурния поток на движещия се въздух, докато отецът придържаше с ръка малкото коса, която му бе останала. Надвесих глава над водата.
— Бог да те прости, Бентън. Мир на душата ти. Липсваш ми — промълвих аз думи, който никой друг не чу.
Отворих урната и погледнах към племенницата ми, която беше там като олицетворение на силата, която той бе желал да остави, когато му дойде времето да си отиде. Кимнах на Луси, тя вдигна палец, при което сърцето ми се сви и сълзите ми отново бликнаха. Тленните му останки се бяха превърнали в сребрист прах. Усетих с цялото си същество прашинките от изгорените му кости, когато бръкнах в тях и ги задържах в дланта си. После ги разпилях на вятъра.
Връщах го обратно на онзи по-висш порядък, чието творение бе той и чиято власт бе отстоявал на земята.