Сложих си ръкавиците, докато Макгъвърн оглеждаше мястото наоколо. Очите й се спряха по за дълго върху черната яма с градежа, който беше останал. Проследих погледа й до изгорелите конюшни, а в главата си започнах да чувам подивяло цвилене и тропот на копита, които панически ритат срещу преградите. За момент гърлото ми се сви. Бях виждала оголените, издрани ръце на хора, погребани живи, и такива, които са се бранели от своите убийци. Позната ми беше борбата за живот и не можех да издържам на жестоките картини, които се нижеха в съзнанието ми.
— Проклети репортери! — Макгъвърн погледна нагоре към малкия хеликоптер, който летеше ниско над нас.
Беше бял „Швайцър“, но не видях отличителна регистрация или насочени към нас фотокамери. Макгъвърн пристъпи напред и започна да изброява всички представители на пресата, които бяха в периметър от десетина километра.
— Онзи фургон там — ме уведоми тя — е от радиото на някакъв местен селяк, наел известната репортерка Джезъбел да разказва трогателни истории за живота, за сакатия си син и трикракото си куче на име Спорт. Има репортери и от друга радиостанция ей там. А онзи форд ескорт е на едно шибано копеле от някакъв вестник. Вероятно е от жълтата вашингтонска преса. Дошли са и от „Поуст“. — Тя посочи една хонда. — Пази се от нея. Репортерката е брюнетка с хубави крака. Можеш ли да си представиш да дойдеш с пола тук? Вероятно си мисли, че моите момчета ще се втурнат след нея. Но те си знаят работата, за разлика от федералните.
Тя се обърна назад и взе няколко чифта ръкавици от камиона. Аз пъхнах ръце дълбоко в синия си работен панталон. Бях свикнала с разобличаващата критика на Макгъвърн по отношение на „пристрастната, лъжлива преса“ и почти не я слушах.
— А това е само началото — продължи тя. — Тези гниди от пресата ще плъзнат навсякъде, защото вече знаят кой е този човек тук. Не е нужно да си специален агент, за да се досетиш как е изгоряла тази къща и как са убити всички тези нещастни животни.
— Изглеждаш по-весела от друг път — отбелязах студено аз.
— Никак не съм весела.
Тя постави крак върху блестящата решетка на големия камион, а в това време едно старо комби спря пред нас. Пепър, кучето, използвано при разследвания за пожари, беше красив черен лабрадор с окачена на шията значка на Отряда за бързо реагиране. Беше се сгушило удобно на топлата предна седалка и нямаше никакво намерение да мръдне оттам, докато не решехме да го извикаме.
— С какво мога да помогна? — попитах аз. — Опасявам се да не ви се пречкам.
Тя отклони поглед.
— На твое място бих останала при Пепър или бих влязла в камиона. И двете места са отоплени.
Макгъвърн беше работила с мен и преди и бе наясно, че ако се наложи да се гмурна в река, да се промъкна през пожар или да се добера до отломките след някой бомбен атентат, няма да се проваля. Тя чудесно знаеше, че мога да държа лопата и не се плаша от работа. Затова се почувствах обидена от нейния коментар. Тя просто се заяждаше с мен. Обърнах се да й го кажа, но видях, че стои съвсем неподвижно, като ловджийско куче, надушило дивеч. По лицето й се бе изписало невероятно изумление, а погледът й бе насочен към някакво петно на хоризонта.
— Мили боже! — промълви тя.
Проследих погледа й и видях едно самотно черно жребче, което стоеше на около стотина метра на изток от нас, точно от другата страна при димящите развалини на конюшните. Прекрасното животно изглеждаше като изваяно от абанос. Успях да забележа потрепващите му мускули и опашка, а и то като че усети нашето внимание.
— От конюшните е — промълви Макгъвърн със страхопочитание. — Но как, дявол да го вземе, е успяло да избяга?
Тя се обади по портативната си радиостанция.
— Тиюн вика Дженифър — заговори тя.
— Казвай.
— Погледни, ако можеш от другата страна на конюшните. Виждаш ли това, което виждам аз?
— Да. Някакво четириного.
— Уведоми местните власти. Трябва да разберем дали обектът е оцелял от имението, или е избягал отнякъде другаде.
— Прието.
Макгъвърн се отдалечи с лопата на рамо. Гледах я как гази във вонящата яма и избира място, близо до онова, което преди изглежда е била широка входна врата. Студената вода стигаше до коленете й. Някъде в далечината черното конче, което продължаваше да стои там, изпръхтя, сякаш току-що родено от огъня. Аз мъчително пристъпих с прогизналите си ботуши и усетих, че пръстите на ръцете ми започваха все повече да не ми се подчиняват. Много скоро щеше да ми потрябва и клозет, за което обикновено използвах някое дърво, купчина пръст или място, за което бях сигурна, че е закътано и няма жив човек в радиус от километър и половина.