— Кой, по дяволите, е това? — запита Макгъвърн стъписана. — Живеел ли е Спаркс с някой?
— Не знам — отговорих аз, изгребах още малко от водата и я излях настрани.
— Можеш ли да познаеш дали е жена? — попита тя и се наведе по-близо, за да погледне с насочено фенерче.
— Не мога да се закълна за това пред съда, докато не огледам трупа по-щателно, но мисля, че е жена — отговорих аз.
Погледнах нагоре към безоблачното небе и си представих банята, където вероятно бе умряла жертвата. После извадих фотоапаратите от кутията с инструментите, докато студената вода се плискаше около краката ми. Пепър, кучето, което използваха при пожари, и неговият водач току-що бяха влезли през портала, а Луси и останалите следователи им проправяха път, след като вестта, че сме открили труп, се бе разнесла сред всички. Помислих си за Спаркс. Нищо тук не беше ясно, освен че някаква жена е била в къщата през нощта на пожара. Боях се, че и неговите тленни останки може да са някъде наоколо.
Следователите се приближиха до нас, а един от тях ми донесе чувал за трупа. Отворих го и направих още снимки. Плътта се беше спекла със стъклото и трябваше да бъде отделена от него. Това щях да направя в моргата, затова наредих да ми изпратят и всички останали неща, които бяха около трупа.
— Трябва да ми помогнете — обърнах се към всички аз. — Поискайте носилка и няколко покривала, а някой да се обади на местното погребално бюро, което се занимава с извозване на тленните останки. Ще ни трябва и фургон. И внимавайте, стъклата са остри. Оставете я с лицето нагоре, както е сега, за да не увеличаваме прекалено натиска върху тялото и да разкъсаме кожата. Така е добре. Сега отворете чувала по-широко. Колкото може по-широко.
— Няма да се побере.
— Бихме могли да отчупим още някои от стъклата по края тук — предложи Макгъвърн. — Някой да има чук?
— Не, не. Да я покрием, както е в момента. — Издадох още няколко команди, защото сега вече аз поемах отговорността. — Увийте това отгоре и около краищата, за да не си нараните ръцете. Всички ли са си сложили ръкавици?
— Да.
— Знайте, че може да има още един труп. Затова ще продължим да търсим.
Бях напрегната и раздразнителна, докато чаках двама от агентите да се върнат с носилката и сините найлонови чаршафи, за да покрия трупа.
— Добре — казах аз. — Вдигаме, след като броим до три.
Водата около нас се плискаше и ни пръскаше, докато четирима от нас се мъчехме да си разпределим тежестта и да балансираме. Беше ужасно, като опипвахме земята с крака, за да избираме безопасни места, а същевременно стъпвахме по хлъзгави мокри стъкла, толкова остри, че можеха да срежат дори кожата на ботуши.
— Хайде — казах аз. — Едно, две, три. Вдигайте!
Закрепихме трупа в средата на носилката. Покрих го, колкото можах по-добре, и го завързах внимателно с ремъците. Престъпвахме със ситни, неуверени крачки, като опипвахме почвата под краката си през водата, която вече не покриваше изцяло ботушите ни.
Пожарникарските помпи и генераторът непрекъснато буботеха, и то силно, но ние почти не ги чувахме, докато носехме ужасяващия товар към мястото, където преди бе имало врата. Усетих миризмата на опечена плът, смърт и острата, гниеща воня на разни материи, храни, мебели и всичко онова, което беше горяло в къщата на Кенет Спаркс. Бях останала без дъх и се бях вдървила от стреса и студа, когато се озовах навън на бледата светлина на гаснещия ден.
Свалихме трупа на земята, а аз останах при него, докато хората от екипа продължаваха рутинната си работа. Смъкнах найлоновите покривала и започнах огледа на жалкото обезобразено човешко създание. После извадих светкавицата и фотоапарата с увеличителни лещи от алуминиевата кутия. Стъкла се бяха разтопили около главата и горната кост на носа, а по косите бяха полепнали частици от някаква розова материя и пепел. Използвах осветяването и увеличението на образа, за да огледам тези места от плътта, които не бяха пострадали. Може и да си въобразявах, но ми се стори, че съм открила кръвоизлив в овъглената тъкан откъм лявата страна на слепоочието, на около два и половина сантиметра от окото.