Луси внезапно застана до мен, в мига когато пристигна и една кола на погребалното бюро „Уайзър“ — лъскава тъмносиня катафалка.
— Откри ли нещо? — попита тя.
— Не съм напълно сигурна, но това тук ми прилича на кръвоизлив и е различно от изсушаването, което се получава при отделяне на кожата.
— Имаш предвид кожа, която се обелва при изгаряне.
— Да. Плътта се сварява, разширява се и се отделя от кожата.
— Също както става, като печеш пиле във фурна.
— Точно така — отвърнах аз.
Уврежданията по кожата, мускулите и костите лесно могат да бъдат сметнати погрешно за наранявания, предизвикани от насилствени действия, ако човек не е запознат с последствията от пожар. Луси клекна по-близо до мен и също се загледа.
— А вие открихте ли нещо ново там? — запитах аз. — Надявам се, че няма и други трупове.
— Засега няма — каза тя. — Скоро ще се стъмни и можем само да охраняваме мястото, докато стане възможно да продължим отново утре сутринта.
Вдигнах очи, когато един мъж с раиран костюм слезе от погребалната кола и си сложи предпазни ръкавици. После шумно извади носилка от задната част на колата. Металните й части издрънчаха, докато я разтваряше.
— Още тази вечер ли ще започнете, докторе? — попита ме той.
Бях сигурна, че съм го виждала и преди.
— Закарайте я в Ричмънд. Ще започна утре сутринта — отговорих аз.
— Последния път, когато ви видях, беше след престрелката в Моузър. Онова младо момиче, за което се бяха сбили, все още създава проблеми тук.
— Е, да. — Аз смътно си спомних случая, защото напоследък бяха зачестили сбиванията, прерастващи в престрелки. А и немалко хора създаваха неприятности. — Благодаря ви за помощта.
Вдигнахме трупа, като хванахме за краищата тежкия мушамен чувал. Поставихме останките върху носилката и я вкарахме с плъзгане в погребаната кола. После той затвори шумно решетката на задните врати.
— Надявам се, че това не е Кенет Спаркс — каза той.
— Още не сме приключили с идентифицирането — отговорих аз.
Той въздъхна и седна на шофьорската седалка.
— Искам да ви кажа нещо — рече той, докато палеше мотора. — Няма значение какво говорят другите. Той беше добър човек.
Докато го гледах как потегля с колата, почувствах, че Луси ме наблюдава. А след това ме докосна по ръката.
— Грохнала си. Защо не идеш да поспиш тази нощ, а аз ще те докарам утре сутринта. Ако открием нещо, веднага ще те уведомим. Няма смисъл да се мотаеш тук.
Предстоеше ми много трудна работа и бе разумно да се върна в Ричмънд сега. Но истината беше, че не ми се искаше да се прибера в празната си къща. Бентън сигурно беше вече в Хилтън Хед, а Луси щеше да остане в Уорънтън. Беше късно да се обаждам на някой от моите приятели, а и бях много изморена, за да водя светски разговори. Беше едно от онези състояния, когато не можех да измисля нищо, което да ме успокои.
— Тиюн ни премести на по-хубаво място, а на мен ми дадоха отделно легло, лельо Кей — добави Луси с усмивка, докато вадеше от джоба си ключа на колата.
— Значи станах отново леля Кей.
— Винаги, когато няма никой наоколо.
— Трябва да купим нещо за ядене — казах аз.
3.
Взехме си от крайпътната закусвалня „Бъргър Кинг“ на Броудвю големи кюфтета с пържени картофи. Навън беше започнало вече да се стъмва и бе станало много студено. От фаровете на движещите се срещу нас коли ме заболяха очите, а колкото и таблетки срещу главоболие да пиех, болката в слепоочията ми и ужасът в сърцето ми не намаляваха.
Луси беше донесла компактдискове и бе пуснала един от тях много високо, докато минавахме през Уорънтън със специалния черен форд, взет под наем.
— Какво е това, което слушаш? — попитах аз, като се опитах по този начин да й подскажа, че прекалява с децибелите.
— Джим Брикмън — обясни ми тя мило.
— Не ми прилича на него — опитах се аз да надвикам флейтите и барабаните. — Прилича ми по-скоро на американска музика. И би могла малко да намалиш звука, не мислиш ли?