— Но е била напълно облечена, като е умряла — напомних й аз. — Била е дори с ботуши. Ако алармата се включи от дима и си във ваната или под душа, съмнявам се, че ще имаш време да се облечеш.
Луси увеличи звука на уредбата и басовите партии се засилиха. Забиха камбани наред с барабаните, но странно защо, това ми напомни тамян и мирта. Искаше ми се да лежа в момента на слънце с Бентън, унесена в сън. Имах желание вълните да заливат краката ми, когато се разхождам сутрин по брега, а си спомних за Кенет Спаркс, такъв, какъвто го бях видяла последния път. Представях си какво може да е останало от него, ако го намерим по-късно под руините.
— Това парче е озаглавено „Лов на вълци“ — обясни Луси, докато завиваше към бялата тухлена сграда на Търговския център за морски деликатеси. — А може би точно това правим, а? Преследваме големия лош вълк.
— Не — отвърнах аз, докато тя паркираше. — Мисля, че търсим дракон.
Тя си облече якето над синия работен костюм. Пистолетът й остана скрит.
— Не си ме видяла, че го обличам така — каза тя, като отваряше вратата откъм нейната страна. — Тиюн ще ми свети маслото.
— От доста време наблюдаваш какво прави Марино — успокоих я аз.
Той рядко спазваше правилата и всички знаеха, че си носи бира за вкъщи в багажника на полицейската кола, на която не слагаше отличителни знаци.
Луси влезе в магазина, но се съмнявах дали би могла да заблуди някого с мръсните си ботуши и избелели сини панталони с безброй джобове, пък и цялата беше пропита с миризмата на дим.
Клавирен инструмент и дрънчене на хлопатари смениха ритъма на компактдиска, докато чаках в колата. Умирах за сън. Луси се върна с шест бири „Хайнекен“ в картонена поставка и потеглихме. Аз се заслушах във възобновения лайтмотив на флейтата и ударните инструменти, когато неочаквано видение ме накара да се стресна и да се изправя на седалката. Представих си отново оголените овъглени зъби и мъртвите очи със сивосинкавия цвят на преварени яйца. И косите, разпилени и полюшващи се като мръсна царевична свила в черната вода и напуканите стопени стъкла, подобни на просветваща паяжина около това, което бе останало от тялото.
— Добре ли си? — попита Луси разтревожено, като ме гледаше.
— Бях се унесла — отвърнах аз. — Добре съм.
Мотелът „Джонсън“ се намираше точно пред нас от другата страна на магистралата. Сградата беше каменна, с червени и бели ламаринени навеси и надпис, светещ в червено и жълто на фасадата, за да уведоми хората, че работи по двадесет и четири часа в денонощието и има климатична инсталация. Онази част, на която беше написано „няма свободни места“ беше затъмнена, което значеше, че онези, които се нуждаеха от място за преспиване, са добре дошли.
Излязохме от колата и видяхме пред фоайето изтривалка с надпис „Здравейте!“, която явно оповестяваше, че сме добре дошли. Луси натисна звънеца. Голям черен котарак излезе пред вратата, а след него тутакси се появи и едра жена, която радушно ни покани да влезем.
— Мисля, че имаме резервация за двама — каза й Луси.
— Но знайте, че трябва да освободите стаята в единадесет часа утре сутринта — заяви жената и застана от другата страна на рецепцията. — Мога да ви дам петнадесета стая долу, в края на коридора.
— Ние сме от Националния отряд за бързо реагиране — обясни Луси.
— Драга моя, вече разбрах това. Другата госпожа идва тук преди малко. За всички ви е платено.
Един надпис, поставен над вратата, гласеше, че не приемат чекове, но изказваше предпочитание към Мастър карт и Виза карт.
Помислих за Макгъвърн и нейните находчиви начини на действие.
— Два ключа ли ще искате? — запита администраторката, докато отваряше чекмеджето.
— Да, госпожо.
— Заповядайте, скъпа. И двете легла са хубави. Ако ме няма, като си тръгвате, оставете ключовете върху плота на рецепцията.
— Радвам се, че имате солидни брави — каза Луси шеговито.
— Разбира се, че имаме. На всяка врата има по две ключалки.
— До колко часа обслужвате по стаите? — продължи да я поднася Луси.
— Докато работи автоматът за коли отпред — каза жената и й намигна.
Беше най-малко на шестдесет години, с червена боядисана коса, двойна брадичка и закръглена фигура, която беше запълнила всеки сантиметър от кафявите й панталони от изкуствена материя и жълтия спортен пуловер. Явно имаше слабост към дърворезби и керамични фигурки, защото навсякъде гъмжеше от тях. Някакъв малък аквариум беше пълен със странни попови лъжички и рибки бодливки и аз не можах да се сдържа да я попитам.