Представих си куклуксклановците със запалени кръстове и белите расисти със студени очи, въоръжени до зъби. Виждала бях омраза и преди това. Бях потапяла ръцете си в пролята кръв повечето време от живота си. Сърцето ми се сви, докато казвах лека нощ на Хелън. Опитвах се да не си вадя заключения за предразсъдъците, умишлените палежи и набелязаната от тях жертва, която в случая можеше да бъде само Спаркс, но не и жената, чийто труп сега пътуваше за Ричмънд. Злосторниците, разбира се, може да са се интересували само от обширното имение на Спаркс и да не са знаели, че е имало някой друг в къщата.
Мъжът с пуловера без ръкави говореше в телефонната будка, когато излязох. Той разсеяно държеше новата крушка, без да я забелязва и говореше с напрегнат, тих глас. Като минах покрай него, той избухна гневно:
— По дяволите, Луиз! Точно това искам да кажа. Че никога не млъкваш.
Той изръмжа в телефонната слушалка и аз реших, че ще се обадя на Бентън по-късно.
Отключих червената врата на петнадесета стая, а Луси се престори, че не ме е чакала. Седеше на стол с висока облегалка, наведена над някакъв бележник, пишеше нещо и правеше сметки. Не беше докоснала обяда си, а знаех, че умира от глад. Извадих кюфтетата с пържените картофи от плика и наредих книжните салфетки и яденето върху масата.
— Всичко е изстинало.
— Ти си свикнала с това. — Гласът й прозвуча глухо и разсеяно.
— Искаш ли първо да вземеш един душ? — попитах я учтиво аз.
— Ти започвай — отвърна тя, заровила глава в изчисленията и свила навъсено вежди.
Нашата стая беше впечатляващо чиста за тази цена. Имаше кафяви щори и телевизор „Зенит“, който беше почти на толкова години, колкото и племенницата ми Луси, китайски фенери с дълги ресни, порцеланови статуетки, картини с маслени бои и чаршафи с щампирани цветя. Подът беше постлан с мъхнат килим с индиански мотиви, а тапетите бяха изрисувани с горски сцени. Мебелите бяха от формика10 или бяха намазани с толкова дебел слой от шеллак, че не можех да различа дървесината.
Огледах банята и видях, че е облицована със солидни розово-бели плочки, които вероятно бяха произведени през петдесетте години, а на мивката имаше пластмасови чаши и съвсем малки неразопаковани луксозни сапунчета „Лайза Лъкшъри“. На прозореца се червенееше самотно изкуствена роза, която ме впечатли най-много. Някой беше положил максимални усилия с нещо дребно да накара посетителите, които идваха тук, да се почувстват по-необикновено, но се съмнявах, че повечето от тях я бяха забелязвали или изобщо й бяха обърнали внимание. Може би преди четиридесет години такава находчивост и грижливо отношение към дреболиите щеше да бъде от значение. Тогава хората са били по-цивилизовани, отколкото сега.
Свалих надолу тоалетната дъска и седнах на нея, за да си събуя мокрите ботуши. С големи усилия разкопчах копчетата и телените кукички, докато дрехите ми се свлякоха на земята. После стоях под душа, докато се стоплих и отмих миризмата от пожара и смъртта. Луси работеше на малкия си портативен компютър, когато застанах пред нея със стара фланелка от медицинския факултет във Вирджиния и си отворих една бира.
— Какво правиш? — запитах я аз и седнах на канапето.
— Просто се опитвам да открия нещо. Стигнах обаче до задънена улица — отговори тя. — Но е бил страшно голям пожар, лельо Кей. И не изглежда огънят да е бил запален с бензин.
Не можах да й отговоря нищо.
— И някой е загинал в него ли? В най-голямата баня? Може би. Но как е станало? В осем часа вечерта?
— Искам да кажа, че може да си е миела зъбите, когато противопожарната аларма е започнала да свири?
Луси ме погледна с недоумение.
— И какво? Просто е останала там и е умряла ли? — Тя замълча и разкърши рамене. — Ти ми кажи. Нали си специалистка.
— Не мога да намеря обяснение, Луси — отговорих аз.
— Ето, това е, дами и господа! Световноизвестната специалистка, доктор Кей Скарпета, не знае. — Започваше да става раздразнителна. — Двадесет коня — продължи тя. — А кой се е грижел за тях? Има ли Спаркс помощник? И защо един от конете е избягал? Малкият черен жребец?
— Откъде знаеш, че е мъжки? — В този момент някой почука на вратата. — Кой е? — попитах през вратата.