Направих нова пауза, докато Луси пускаше ботуша си на килима.
— Накратко казано, тя ни уведомява, че възнамерява да ни създаде сериозни неприятности по време на процеса — обясних аз. — Не че това много ме изненадва. Но все пак… — заекнах, докато тя събуваше мокрите си чорапи и разтриваше побледнелите си крака. — Трябва да сме подготвени, това е всичко.
Луси разкопча токата на колана си и свали ципа на панталона, като че не беше чула нищо от това, което й бях казала. После съблече през глава мръсната си риза, хвърли я на пода и остана по спортен сутиен и памучни бикини. После се запъти към банята. Тялото й беше красиво и гъвкаво. Седях и гледах след нея, докато чух, че водата започна да тече.
Разглеждах я, като че никога не бях забелязвала нейните сочни устни, натежалите й гърди, заоблените й ръце и крака, силни като лъкове. Или пък просто никога не съм искала да я възприема като различно от мен същество, защото не бях способна да разбера нито нея, нито начина, по който живееше. Почувствах се засрамена и объркана, че за един кратък миг си я бях представила като опитна, ненаситна любовница на Кари. Защо трябваше да бъде необичайно и други жени да имат желание да докосват племенницата ми.
Луси не бързаше да излезе изпод душа. Знаех, че го прави нарочно заради разговора, който трябваше да проведем. Тя обмисляше положението. Предполагах, че е много ядосана и очаквах да излее гнева си върху мен. Но когато се появи малко по-късно, бе облякла спортна фланелка, каквито носеха шефовете от пожарната във Филаделфия, а това само още повече развали настроението ми. Кожата на Луси беше студена и миришеше на лимон.
— Това наистина не е моя работа — казах аз, не можейки да откъсна очи от надписа отпред на фланелката й.
— Тиюн ми е даде — призна тя.
— О!
— Права си, лельо Кей, това не е твоя работа.
— Само се чудех защо не си вземеш поука… — заговорих аз и кипнах.
— Поука ли?
Тя се престори на безразлична, което правеше, когато искаше да подразни или да отблъсне някого и да го накара да се почувства излишен.
— Имах предвид колегите си, с които спиш. — Моите емоции сякаш ме повлякоха по своя собствена коварна писта. Бях нечестна, вадех си заключения от малко доказателства, но се страхувах за Луси.
— Значи ако някой ми даде фланелка, веднага смяташ, че спя с него, така ли? Хм… Ама че заключение, доктор Скарпета! — изрече Луси с нарастващ гняв. — Пък точно ти да говориш, че някой спял с колегите си! Виж се само с кого живееш!
Бях сигурна, че Луси щеше да избяга навън, ако беше облечена, нищо че беше нощ. Но тя застана с гръб към мен и се загледа в пердетата на прозореца. Изтри предизвикателно сълзите от лицето си, докато аз се опитвах да спася каквото бе останало от близостта помежду ни.
— И двете сме уморени — казах нежно. — Беше ужасен ден. Кари постигна точно онова, което е искала. Настрои ни една срещу друга.
Племенницата ми не помръдна и не каза нищо, само изтри лицето си отново и ми обърна напълно гръб, подобно на стена.
— Въобще не намеквам, че спиш с Тиюн — продължих аз. — Само те предупреждавам за голямото душевно терзание и хаоса, които биха настъпили. Е, добре, разбирам, че би могло да се случи.
Тя се обърна и ме погледна предизвикателно.
— Какво искаш да кажеш с това, че „разбираш, че би могло да се случи“? — поиска да узнае тя. — Смяташ, че е лесбийка ли? Не помня да ми е казвала подобно нещо.
— Може би нещата с Джанет не вървят — продължих аз. — А хората са си хора.
Тя седна в края на леглото ми. Беше ясно, че иска да продължим разговора.
— Какво пак искаш да кажеш?
— Това, което казах. Не съм вчерашна. Не знам нищо за сексуалните й наклонности, но ако изпитвате взаимно привличане… Защо някой друг да не ви хареса? Та вие и двете сте невероятни, привлекателни сте, чудесни сте и сте толкова безстрашни. Само ти напомням, че тя ти е началничка. — Кръвта ми кипна и гласът ми стана по-напрегнат. — Какво ще стане после? Ще се местиш от една федерална агенция в друга, докато си съсипеш кариерата ли? Това искам да ти кажа, независимо дали ти харесва, или не. И за последен път повдигам този въпрос.
Племенницата ми само ме погледна, а очите й се напълниха със сълзи. Този път тя не ги изтри и те започнаха да се стичат по лицето й и закапаха по фланелката, която й беше подарила Макгъвърн.
— Извинявай, Луси — казах спокойно, — знам, че животът ти не е лесен.
Замълчахме и двете. Тя беше обърнала лице настрани и плачеше. После си пое дълбоко и продължително въздух, който като че затрептя в гърдите й.