Бети Фостър излезе да ни посрещне още преди да слезем от колата. Тя изглеждаше на около петдесет години, имаше царствени черти и кожа, по която се виждаха дълбоки бръчки. Дългите й бели коси бяха свити на кок, но се движеше с наперената походка на жена, която е наполовина на нейната възраст. Усетих, че ръката й е здрава и силна, като се здрависа с мен и ме погледна с изпълнените си с мъка светлокафяви очи.
— Аз съм Бети — каза тя. — Вие сигурно сте доктор Скарпета? А вие вероятно сте капитан Марино?
Тя се здрависа и с него. Движенията й бяха бързи и уверени. Бети Фостър беше облечена с джинси и джинсова риза без ръкави, а кафявите й ботуши бяха очукани и покрити със засъхнала кал около токовете. Зад нейното гостоприемство се таяха объркани чувства и тя изглеждаше леко смутена от нашето посещение, сякаш не знаеше откъде да започне.
— Кенет е на конния манеж. Очаква ви и трябва да ви кажа, че е страшно разстроен. Той обичаше онези коне, всеки един от тях, и разбира се, е ужасен, че някой е намерил смъртта си в неговата къща.
— Какви са взаимоотношенията ви с него? — попита Марино, след като тръгнахме нагоре по прашния път към конюшните.
— Аз отглеждах и дресирах част от конете му от години — обясни тя. — Още след като се премести отново в Уорънтън. Той имаше най-хубавите коне Морган13 в Британската общност. А също и коне, които бяха отлични за състезания на къси разстояния.
— Значи водеше конете си при вас?
— Да, понякога. Или купуваше от мен едногодишни кончета и ги оставяше тук да ги обуча за две години. После ги отвеждаше при другите коне в конюшните си. Или отглеждаше коне за състезания и ги продаваше, като пораснеха достатъчно, та да може да ги тренира за надбягванията. Аз също ходех във фермата му, по два-три пъти в седмицата. Но преди всичко ги наглеждах.
— Нямаше ли помощник за конете си? — попитах аз.
— Последният му работник напусна преди няколко месеца. Оттогава Кени вършеше повечето от работата си сам. Не може да вземе някой просто така. Трябва да внимава.
— Искам да знам нещо повече за неговия помощник — каза Марино, докато си водеше записки.
— Беше симпатичен възрастен мъж с болно сърце — обясни тя.
— Един от конете може би е оцелял от пожара — уведомих я аз.
В началото тя не каза нищо, докато отивахме към голяма конюшня с надпис „Пази се от кучето“, окачен върху един кол на оградата.
— Мисля, че е жребче. Черно — продължих аз.
— Кобилка или жребче? — попита тя.
— Не знам. Не можах да видя.
— Имаше ли шарка, подобна на звезда? — Явно имаше предвид бяло петно върху челото на коня.
— Не бях толкова близо до него — отвърнах аз.
— Кени има жребче, което се казва Вятърна песен — обясни Фостър. — Майката Вихрушка се беше надбягвала в конните състезания веднъж и бе излязла последна, но дори само това, че участваше в тях, беше достатъчно. А бащата беше печелил награди в няколко състезания с големи залози. Така че Вятърна песен беше може би един от най-ценните коне в конюшните на Кенет.
— Е, Вятърна песен може да се е измъкнал по някакъв начин — повторих аз отново. — И не е пострадал.
— Надявам се, че не е останал да препуска безпризорно.
— Ако е той, едва ли ще препуска дълго наоколо, защото полицията е уведомена.
Марино не се интересуваше особено от оцелелия кон. Когато влязохме в покрития манеж, ни поздравиха потрепващи копита, кукуригане на дребни петли и кудкудякане на женски токачки, които се разхождаха свободно наоколо. Марино се закашля и запремигва, защото въздухът беше наситен с червеникав прах, който се вдигаше от препускането на дорестите червеникавокафяви коне, порода Морган. Животните зацвилиха и запръхтяха, когато кон с ездач минаха покрай тях и въпреки че познах Кенет Спаркс с английския му маниер на езда, никога досега не бях го виждала с мръсни джинси и ботуши. Той беше отличен ездач. Срещнах погледа му, когато мина край мен, но той не прояви никакви признаци на внимание. Веднага разбрах, че не сме желани тук.