— Има ли място, където можем да поговорим с него? — запитах Фостър.
— Навън има столове. — Тя ги посочи. — Може да ползвате и моята канцелария.
Спаркс пришпори коня си и препусна срещу нас, а токачките си вдигнаха перестите премени и побързаха да се отстранят от пътя му.
— Знаехте ли за някаква жена, която вероятно е живяла при него в Уорънтън? — попитах аз, като тръгнахме да излизаме навън. — Виждали ли сте я, когато сте ходила да тренирате конете му?
— Не — отговори Фостър.
Взехме пластмасовите столове и седнахме с гръб към манежа, който гледаше към гората.
— Но Бог го знае. Кени имаше приятелки и преди, а аз невинаги знаех за тях — обясни Фостър, като се завъртя на стола си, за да погледне към манежа зад нея. — Ако сте права, че това е Вятърна песен, само той му остава, освен коня, който язди сега — Черния Опал. Наричаме го съкратено Пал.
Двамата с Марино не отговорихме нищо и се обърнахме да видим Спаркс, който слезе от коня и подаде юздите на един от работниците в конюшнята на Фостър.
— Добре се справяш, Пал — каза Спаркс и погали красивата шия и глава на коня.
— Имаше ли някаква по-специална причина този кон да не е при другите във фермата? — попитах Фостър.
— Не е достатъчно голям. Той е скопец и е едва на три години. Нуждае се от тренировки. Затова е още тук, за негово щастие.
За един кратък момент лицето й помръкна от скръб и тя бързо отвърна поглед. Прочисти гърлото си и стана от стола. После се отдалечи, докато Спаркс излизаше от манежа, като оправяше колана си и го нагласяваше на джинсите си. Аз станах и двамата с Марино му стиснахме съчувствено ръката. Беше се изпотил с избелялата си червена памучна риза и избърса лице с жълтото шалче, което развърза от врата си.
— Заповядайте, седнете — покани ни той учтиво, като че ни беше удостоил с честта да ни приеме за интервю.
Ние отново седнахме на столовете си, а той дръпна един, който беше зад него, и го обърна така, че да бъде с лице към нас. Кожата около очите му бе изопната. Те гледаха непоколебимо, но бяха кървясали.
— Искам да започна с това — заговори той, — че пожарът не е случаен инцидент.
— Точно това сме дошли да разследваме, господине — уведоми го Марино по-учтиво от обикновено.
— Предполагам, че мотивът по естество е бил расизъм. — Челюстните мускули на Спаркс се свиха, а гласът му прозвуча гневно. — А те, които и да са, преднамерено са убили конете ми, като са унищожили всичко, което обичам.
— Ако мотивът е бил расизъм — заговори Марино, — защо не са проверили, за да са сигурни, че сте в къщата?
— Някои неща са по-лоши и от смъртта. Може би са искали да остана жив, за да страдам. Човек може лесно да го разбере.
— Това се опитваме да направим — отговори Марино.
— Да не сте посмели да го препишете на мен! Знам точно как мислят някои хора като вас — продължи той. — Хм… Че съм подпалил собствената си ферма и конете за застраховката. Чуйте ме сега добре. — Той се наведе по-близо до нас. — Уверявам ви, че не съм го извършил аз. Не бих го направил, не бих могъл и никога няма да го направя. Нямам нищо общо със случилото се. Аз съм жертвата в случая и вероятно съм имал късмет, че останах жив.
— Да поговорим сега за другата жертва — започнах аз спокойно. — Бяла жена с дълги руси коси, поне така изглежда в момента. Възможно ли е някой друг да е бил в къщата ви през онази нощ?
— Не трябваше да има никой — възрази той.
— Предполагаме, че тази жена може да е умряла в апартамента ви горе — продължих аз. — Най-вероятно в банята.
— Която и да е тя, сигурно е влязла с взлом — уточни той. — А може и тя да е запалила пожара и да не е могла да излезе.
— Няма доказателства, че някой е влизал с взлом, господине — отвърна Марино. — А ако алармената ви система за крадци е била пусната, тя изобщо не се е включила през онази нощ. Задействала се е само алармата за пожари.
— Не разбирам. — Спаркс изглежда казваше истината. — Разбира се, че включих алармата, преди да замина.
— А закъде заминахте? — попита Марино.
— За Лондон. Като стигнах там, веднага ме уведомиха. Още не бях излязъл от летище „Хийтроу“ и незабавно взех следващия самолет, за да се върна тук — обясни той. — Слязох на „Дюлс“ във Вашингтон и дойдох с колата си направо тук.
Той погледна безизразно и наведе очи към земята.
— А с какво пристигнахте? — запита Марино.