— С моя джип „Чероки“. Бях го оставил на паркинга в „Дюлс“ за по-дълго време.
— Пазите ли квитанцията си?
— Да.
— А мерцедесът пред вашата къща? — продължи да пита Марино.
Спаркс се намръщи.
— Какъв мерцедес? Нямам такъв. Винаги съм купувал само американски коли.
Спомням си, че това беше едно от нещата, с които той шумно парадираше.
— Има един мерцедес зад къщата ви. Но е много изгорял, затова още не можем да кажем повече подробности — уведоми го Марино. — Но не ми се стори много нов модел. Лимузина е, дълга като кутия, от тези, които произвеждаха навремето.
Спаркс само поклати отрицателно глава.
— Питаме се също дали не е била колата на жертвата — каза Марино в заключение. — Може да е някоя жена, която ви е дошла неочаквано на гости. Кой друг имаше ключ за къщата ви и знаеше кода на алармената система?
— Боже господи! — възкликна Спаркс, като се мъчеше да намери отговор. — Джош имаше ключ и знаеше кода. Той ми беше помощник в конюшните, но е изключително честен човек. Напусна по здравословни причини и аз не си дадох труда да сменя ключалката.
— Трябва да ни кажете къде можем да го намерим — каза Марино.
— Той никога не би… — заговори Спаркс, но спря изведнъж и на лицето му се изписа изумление. — Господи! — промълви той с тежка въздишка. — О, боже мой!
После ме погледна.
— Казахте, че била руса, така ли? — запита той.
— Да — отговорих аз.
— Може ли да ми кажете нещо повече за това как изглеждаше? — По гласа му се почувства, че е изпаднал в паника.
— Изглежда е била висока, бяла. С джинси, някаква риза и ботуши с връзки отпред за разлика от каубойските ботуши.
— Колко е висока? — поиска да узнае той.
— Не мога да ви кажа. Не и преди да я огледам по-обстойно.
— Какви бижута носеше?
— Ръцете й бяха изгорели.
Той въздъхна отново, а когато заговори, гласът му трепереше:
— Беше ли косата й много дълга, някъде до кръста, и много руса?
— Така изглежда — отговорих аз.
— Имаше една млада жена — заговори той, като прочисти гърлото си няколко пъти. — Боже мой! Имам вила край брега в Райтсвил и я срещнах там. Беше студентка в университета или по-скоро ту следваше, ту прекъсваше. Връзката ни не трая дълго, може би шест месеца. Последния път, когато я видях, скъсах с нея, защото не можехме да продължаваме повече.
— Имаше ли тя стар мерцедес? — запита Марино.
Спаркс поклати отрицателно глава. После покри лицето си с ръце, като се мъчеше да се овладее.
— Имаше фолксваген. Светлосин — успя да продума той. — Нямаше никакви пари. Дадох й малко накрая, преди да си отиде. Хиляда долара в брой. Казах й да се върне в университета и да завърши. Казваше се Клер Роули и предполагам, че може да е взела някой от резервните ми ключове без мое знание, по времето когато живееше във фермата. Може би е видяла кода на алармата, докато съм го набирал.
— И не сте били във връзка с Клер Роули повече от една година, така ли? — запитах аз.
— Не сме дори разговаряли оттогава — отговори той. — Струва ми се като нещо отдавна минало. Постъпих наистина глупаво. Видях я, като тренираше сърфинг, и я заговорих на плажа в Райтсвил. Трябва да призная, че беше най-изумително красивата жена, която бях срещал. За известно време си бях загубил ума по нея, после се осъзнах. Имаше много, много усложнения и проблеми. Клер се нуждаеше от човек, който да й бъде настойник, а аз не можех да играя тази роля.
— Трябва да разбера за нея всичко, което можете да ми кажете — заговорих аз съчувствено. — Откъде беше, какво е семейството й? Кажете ми всичко, което би могло да помогне да идентифицираме трупа или да отхвърлим вероятността, че е Клер Роули. Ще се обадя, разбира се, и в университета.
— Трябва да ви кажа тъжната истина, доктор Скарпета — каза той, — че всъщност никога не съм знаел нищо особено за нея. Връзката ни беше преди всичко сексуална. Аз й помагах с пари и разрешавах проблемите й, доколкото можех. Грижех се за нея. — Той направи пауза. — Но никога не е било нещо сериозно, поне не и от моя страна. Искам да кажа, че не е ставало и въпрос за женитба.
Той нямаше намерение да обяснява повече. Спаркс бе използвал властта, която притежаваше, и бе успявал да покори почти всички жени, които бе пожелавал. Но в момента не изпитвах желание да преценявам искреността на думите му.
— Съжалявам — казах и станах.
— Мога само да ви кажа, че тя беше по-скоро артистка. Искаше да стане актриса, но повечето времето се занимаваше със сърфинг или се разхождаше по плажа. След като поживях с нея известно време, започнах да разбирам, че нещо не е наред. Не можеше въобще да мотивира действията си, държеше се неадекватно и понякога гледаше отнесено.