— Прекаляваше ли с алкохола? — запитах аз.
— Не беше хронично пристрастена, защото той съдържа много калории.
— А с наркотиците?
— Точно това бях започнал да подозирам, но не можех да разбера кога и как го прави. Не знам.
— Трябва да ми продиктувате името й по букви — помолих го аз.
— Преди да си тръгнем — намеси се Марино и аз познах по тона му, че отново се превръща в заядливо ченге, — кажете ми, сигурен ли сте, че това не би могло да бъде нещо като убийство и самоубийство? Да е убила всичко, което притежавате, и да е изгоряла в пламъците заедно с него? Уверен ли сте, че няма причини да направи такова нещо, господин Спаркс?
— В момента не мога да бъда сигурен в нищо — отговори Спаркс.
Марино стана.
— В това няма логика — каза той. — Не искам да ви обиждам, но трябва да проверя квитанциите, които имате от пътуването си до Лондон. И от летище „Дюлс“. Знам, че от Службата за борба с незаконната търговия с алкохол и огнестрелни оръжия много искат да разберат нещо повече за сутерена ви, който е бил пълен с бърбън и автоматични оръжия.
— Колекционирам оръжия от Втората световна война и всички те са регистрирани и законни — отговори той сдържано. — А уискито купих от една фабрика за спиртни напитки в Кентъки, която фалира преди пет години. Иначе нямаше да ми го продадат, а и аз нямаше да мога да го купя. Това е истината.
— Мисля, че служителите от Службата за борба с незаконната търговия с алкохол и огнестрелни оръжия имат по-важна работа от вашите бурета с уиски — каза Марино. — Затова ако носите някои от тези квитанции сега, ще ви бъда благодарен да ги видя.
— Гол ли ще ме съблечете да ме претърсите, капитане? — Спаркс го изгледа подигравателно.
Марино също го изгледа. Токачките вдигаха прах, докато минаваха покрай нас, като че танцуваха под ритмите на рап музика.
— Може да се обърнете към адвоката ми — каза Спаркс. — А след това с удоволствие ще ви окажа нужното съдействие.
— Марино — намесих се аз на свой ред, — остави ме, ако обичаш, една минута насаме с господин Спаркс.
Марино беше стъписан и раздразнен. Без да каже нито дума, той излезе и тръгна надолу, а няколко кокошки се заклатиха след него. Спаркс и аз застанахме един срещу друг, гледайки се в упор. Той беше изключително красив мъж, висок и строен, с гъсти прошарени коси. Очите му бяха жълтеникавокафяви като кехлибар, чертите му аристократични, носът му като този на Джеферсън14, а кожата му тъмна и гладка като на мъжете, които са наполовина на неговата възраст. Начинът, по който стискаше здраво камшика отговаряше на настроението му. Кенет Спаркс беше способен да извърши насилствени деяния, но доколкото знам, никога не се бе поддавал на чувствата си.
— Е, добре. Какво имате да ми кажете? — попита озадачено той.
— Исках само да ви уверя, че нашите различия в миналото…
Той поклати глава и не ме остави да се доизкажа.
— Миналото си е минало!
— Не, Кенет, не е така. И е важно да знаете, че не изпитвам лоши чувства към вас — отвърнах аз. — Това, което става сега, няма нищо общо с миналото.
Когато бяхме в по-активни отношения с медийната му централа, той ме обвиняваше в расизъм, когато пусках статистики за чернокожите, убити от чернокожи. Бях показала на гражданите колко от смъртните случаи се дължат на злоупотреба с наркотици, колко от тях са свързани с проституция или са просто продиктувани от омраза на един чернокож към друг.
Неговите репортери бяха използвали цитати от моите изявления извън контекста и бяха изопачили смисъла на казаното от мен, така че един ден Спаркс ме покани в луксозния си издателски комплекс в центъра на града. Няма да забравя как ме въведоха през една чакалня с махагонови масички, върху които бяха поставени вази със свежи цветя, с мебели и лампи в колониален стил15. Той се канеше да ме помоли да проявя повече тактичност по отношение на американските чернокожи и публично да се откажа от „предубедените“ си професионални оценки. Като го гледах сега, с пот на челото и тор по обувките, имах чувството, че не разговарям със същия арогантен мъж. Ръцете му трепереха, твърдото му държание беше на път да се смекчи.