— Ще ме уведомите ли за това, което откриете? — запита той. Очите му се напълниха със сълзи, но главата му остана високо вдигната.
— Ще ви кажа каквото мога — обещах аз уклончиво.
— Искам само да знам дали е тя и че не е страдала.
— Повечето хора, които загиват в пожари, не страдат. Изпадат в безсъзнание от въглеродния окис дълго преди пламъците да стигнат до тях. Обикновено умират спокойно и безболезнено.
— О, слава богу! — Той вдигна очи към небето. — Благодаря ти, Господи.
5.
Прибрах се вкъщи навреме за вечеря, макар че нямах желание да готвя. Бентън ми беше оставил три съобщения на телефонния секретар, а аз не му бях отговорила на нито едно от тях. Чувствах се особено. Изпитвах странно чувство на обреченост и въпреки това усещах някаква лекота. Това ми даде стимул да поработя в градината, докато се стъмни, да изкоренявам плевели и да набера рози за кухнята. Тези, които избрах, бяха розови и жълти. Като се стъмни, излязох да се поразходя. Искаше ми се да имам куче. От доста време мечтаех за това, но се чудех каква порода да избера.
Бях решила да взема една хрътка, която вече не участваше в състезания. Така щях да я спася от унищожение. Моят начин на живот, разбира се, не беше много подходящ за отглеждането на домашно животно. Размислях над това, когато един от съседите ми излезе от разкошната си каменна къща, за да разходи малкото си бяло кученце.
— Добър ден, доктор Скарпета — поздрави ме навъсено той. — За колко време сте в града?
— Това никога не се знае — отговорих му аз, като продължавах да си представям моята хрътка.
— Чух за пожара.
Той беше пенсиониран хирург и поклати глава.
— Горкият Кенет!
— Предполагам, че го познавате — казах аз.
— О, да!
— Много лошо. Каква порода е кучето ви?
— Мелез. От всички породи по малко — обясни съседът ми и си тръгна.
Извади лулата си и я запали. Жена му явно не му позволяваше да пуши вкъщи.
Тръгнах покрай съседските къщи. Те всичките изглеждаха еднакви, но същевременно и различни. Каменни, тухлени и с хоросанова мазилка, макар и не много стари. Сякаш се солидаризираха с ленивата река отзад, чиито води обтичаха камъните по същия начин, както преди двеста години. В Ричмънд не обичаха много промените.
Стигнах до мястото, където обикновено намирах Уесли, когато ми беше сърдит за нещо, и постоях под любимото му дърво, но скоро стана прекалено тъмно, за да мога да виждам било орел, било речните камъни. Известно време стоях и гледах запалените лампи на съседите ми. Изведнъж усетих, че нямам сили да се помръдна. Чудех се дали Кенет Спаркс е жертва или убиец. В този момент чух тежки стъпки откъм улицата точно зад мен и стресната се обърнах незабавно, с флакона спрей, закачен на ключодържателя ми. Но чух гласа на Марино, а после видях и маститата му фигура.
— Докторе, не бива да стоиш тук сама толкова късно.
Бях прекалено изтощена, за да му се опълча, макар да не мислех, че има право да ме съветва как трябва да прекарвам вечерта.
— Откъде разбра, че съм тук? — попитах аз.
— От един твой съсед.
Това не ме впечатли особено.
— Колата ми е ей там — продължи той. — Ще те закарам до вас.
— Марино, никога ли няма да имам и минута спокойствие? — казах аз, защото знаех, че не ми го казва злонамерено.
— Не и тази вечер. Имам наистина лоши новини и мислех, че ще искаш да поседнем.
Веднага си помислих за Луси и почувствах, че коленете ми се подгъват. Залитнах и сложих ръка на рамото му, а в главата ми нещо като че се разби на милиони парченца. Винаги съм знаела, че някой ден ще ми съобщят, че е мъртва, затова не можех нито да говоря, нито да мисля. Чувствах, че мислите ми се реят някъде безкрайно далеч и потъвах все по-дълбоко и по-дълбоко в някакъв мрачен и ужасен водовъртеж. Марино ме подхвана и ме подкрепи.
— Господи! — възкликна той. — Ще те заведа до колата да седнем.
— Не — едва продумах аз, защото трябваше да разбера час по-скоро истината. — Как е Луси?
Той замълча за момент. Изглеждаше смутен.
— Ами, тя не знае още, освен ако не го е чула по новините.
— Какво не знае? — попитах аз и кръвта ми отново закипя.
— Кари Гретхен е избягала от „Кърби“. По някое време днес следобед. Там не разбрали, докато не дошло време да свалят долу пациентките.
Запътихме се бързо към колата, защото страхът беше предизвикал и неговия гняв.
— А ти се разхождаш тук в тъмното само с един ключодържател — продължи той. — По дяволите! Тази проклета кучка! Не прави вече така, чуваш ли? Нямам представя къде е тази негодница, но знам със сигурност, че докато е на свобода, ти не си в безопасност.