— Добре ли си? — попита той, защото ме познаваше много добре.
— Претърсих всяко кътче от къщата тази вечер, преди да си легна. Извадих пистолета и прегледах всички шкафове, погледнах дори зад завесите на душовете.
— Мисля, че така трябва.
— Това е все едно, че са ти изпратили бомба по пощата.
— Не, не е същото, Кей, защото не знаеш дали ще пристигне бомба, нито кога или под каква форма. Бих искал да знаехме това, но то е част от нейната игра. Да ни кара да гадаем.
— Бентън, знаеш какви чувства изпитва тя към теб. Не ми се ще да стоиш сам там.
— Искаш ли да се прибера вкъщи?
Помислих за секунда и преди да съм успяла да му отговоря, той додаде:
— Ще тръгна с колата още сега. Ако настояваш, разбира се.
Казах му за трупа в развалините на къщата на Кенет Спаркс и продължих да говоря за това и за срещата си с магната във фермата „Кресливата кукумявка“. Разказвах му и му обяснявах, а той ме слушаше търпеливо.
— Работата е там — казах аз в заключение, — че ще бъде страшно сложно и може да ти се стори странно, но не можем да направим нищо особено. Няма смисъл и ти да си проваляш ваканцията. А Марино е прав. Няма причина да подозираме, че Кари знае за нашата къща в Хилтън Хед. Затова може би си в по-голяма безопасност там, отколкото тук, Бентън.
— Бих искал тя да дойде тук. — Гласът му прозвуча сурово. — Ще я посрещна със зиг зауера си и ще можем най-после да сложим край на всичко това.
Знаех, че той наистина иска да я убие, а това до известна степен значеше тя да ни нанесе най-голямата възможна вреда. Не беше присъщо за Бентън да употребява насилие и да позволи на една сянка на злото, която той преследваше, да тежи на съвестта и на сърцето му. Докато го слушах, почувствах, че и аз имам вина за това.
— Разбираш ли колко пагубно би било? — попитах аз разтревожено. — Седим сега и си говорим, че ще я застреляме, ще я пратим на електрическия стол или ще я осъдим на смъртоносна инжекция. Тя успя да ни влуди, Бентън. Защото признавам, и аз толкова искам тя да умре, колкото не съм желала нищо друго на света.
— Мисля, че трябва да се прибера вкъщи — повтори той отново.
Малко след това приключихме разговора си, а безсънието се оказа единственият ми враг в нощта. Отне ми и последните няколко часа, преди да се зазори, и заля мозъка ми с кошмарни сънища, изпълнени с безпокойство и ужас. Сънувах, че съм закъсняла за важна среща, закъсала съм в снега и нямам възможност да се обадя по телефона. В полусънното си състояние не успявах да намеря отговор при аутопсиите и чувствах, че животът ми е съсипан, а изведнъж попаднах и на някаква ужасна автомобилна катастрофа, при която имаше окървавени тела в една кола, но аз не можех да се помръдна, за да им помогна. Обръщах се ту на едната, ту на другата страна, оправях си възглавниците и завивките, докато небето стана тъмносиньо и звездите избледняха. Станах и си направих кафе.
Карах към службата с включено радио и слушах повтарящите се на интервали новини за пожара в Уорънтън и трупа, който бе намерен. Правеха всевъзможни драматични догадки за жертвата, която можела да се окаже и самият медиен магнат. Запитах се дали това не развеселява Спаркс. Чудех се защо не беше направил никакво изявление в пресата, за да разберат хората, че е жив и здрав и съмненията отново помрачиха мислите ми.
Червената кола на доктор Джак Филдинг беше паркирана зад новата сграда на Джаксън стрийт между реставрираните къщи на Джаксън Уорд и медицинския колеж на вирджинския университет, финансиран от Британската общност. Новата сграда, в която се помещаваха и лабораториите на съдебната медицина, беше като закотвена върху огромна площ, в съседство с бързо развиващите се институти, известни под името Биотехнически Парк.
Току-що се бяхме преместили от старата сграда на новото място, но това бе станало преди два месеца и аз още не се бях приспособила към модерните стъкла, тухлите и трегерите над прозорците, имитиращи стила на съборените стари къщи, които преди време са се издигали тук. Новите ни помещения бяха светли, с жълтеникавокафяви подове и стени, които лесно можеха да се мият с маркуч. Имаше още много неща за разопаковане, разпределение и пренареждане и макар да бях много доволна, че най-после ще имам модерна морга, чувствах се по-обременена, отколкото когато и да било преди. Ниското слънце блестеше в очите ми, докато паркирах на централното място вътре в покрития паркинг откъм Джаксън стрийт и отключвах задната врата, за да вляза вътре.