Коридорът беше безупречно чист, миришеше на индустриални освежители, но имаше все още кутии с електрически жици и контакти и бидони с боя, наредени до стените. Филдинг беше отворил огнеупорната стоманена хладилна камера, която беше по-голяма от повечето всекидневни на хорските къщи, както и вратите на залата за аутопсии. Пъхнах ключовете в чантата си и се отправих към гардероба, където си съблякох сакото на костюма и го окачих. Закопчах си лабораторната престилка догоре, събух си сандалите и си обух малко зловещи черни обувки, които наричах моите обувки за аутопсии. Те бяха много изцапани, покрити с петна и сигурно не бяха биологично безопасни, но създаваха комфорт на вече не младите ми крака и стъпала, пък и никога не излизах с тях извън моргата.
Новата зала за аутопсии беше много по-голяма от предишната и по-рационално проектирана като площ. Нямаше ги вече широките стоманени маси, чиито крака бяха запоени за пода, затова можеше да се изнасят оттам, когато не ги ползвахме. Петте нови маси бяха преносими и можеха да се превозват до хладилника, а вградените в стената мивки за дисекции бяха пригодени както за лекарите, които работеха с дясната ръка, така и тези, които бяха левичари. Новите ни маси бяха на колелца, така че не беше нужно вече да вдигаме или пренасяме труповете. Имаше и маркучи, с които можеше да се отпушват каналите, както и места за промивки на очите и специална тръба с две отвърстия за отходните газове, свързана с вентилационната система на сградата.
Общо взето Британската общност ме беше снабдила с повечето неща, от които се нуждаех, за да подобря съдебномедицинската система във Вирджиния при навлизане в третото хилядолетие, но практически нямаше никаква особена промяна, или поне не към по-добро. Всяка година правехме огледи на все повече рани от куршуми и ножове и все повече хора завеждаха дела срещу нас за незначителни неща, а съдилищата смятаха съдебните грешки за нещо обикновено, защото адвокатите лъжеха, а съдебните заседатели изглежда не се интересуваха вече от доказателствата и фактите.
Леденостуден въздух ме лъхна, докато влизах през масивната врата на хладилната камера. Тръгнах край чувалите с трупове, окървавените найлонови покривала и подаващите се вкочанени крака. Ръце, пъхнати в пликове, което означаваше, че са от трупове на умрели от насилствена смърт, а малките торби ми напомняха за внезапната смърт на пеленачета или на някое прохождащо дете, което се е удавило в семейния басейн. Моята кутия с инструментите за разследване на пожари беше впечатляваща. Стоеше си както я бях оставила. Извозих количката под ярката флуоресцентна светлина. После пак се преобух и отидох в другия край на първия етаж, където нашите кабинети и съвещателната зала бяха отделени от мъртвите.
Наближаваше осем и половина и лекарите, които дежуреха в болницата, и административния персонал бяха се запътили към трапезарията за сутрешното си кафе. Разменихме си обичайното банално „добро утро“, докато отивах към кабинета на Филдинг. Почуках веднъж и влязох. Той говореше по телефона и записваше бързо някакви данни на бланка за повиквания.
— Повторете отново — каза Филдинг със силния си монотонен глас, като крепеше слушалката между рамото и брадичката си и несъзнателно прокарваше пръсти през гъстата си, тъмна коса. — Какъв е адресът? Как се казва полицаят?
Той не погледна към мен, докато пишеше.
— Имате ли местен телефонен код? — Повтори го набързо, за да бъде сигурен, че го е записал правилно. — Имате ли представа каква е причината за смъртта? Добре, добре. На коя пресечка се намира това и ще бъдете ли в полицейската кола? Добре, можете да тръгвате.
Филдинг затвори телефона. Изглеждаше притеснен в този ранен сутрешен час.
— Какво съобщиха? — попитах аз.
Вече беше започнала да се натрупва работа за деня.
— Изглежда е някакво задушаване от задавяне. Жената е чернокожа, алкохоличка и наркоманка. Висяла от леглото, главата й била до стената, а вратът й бил превит под обичаен ъгъл. Била гола, затова мисля, че е добре да направя оглед, да съм сигурен, че не е нещо друго.
— „Някой“ трябва да я види на всяка цена — съгласих се аз.
Той разбра намека ми.
— Можем да изпратим Левин, ако искаш.
— Чудесно, защото ще правя оглед на загиналата при пожара и бих искала да ми помагаш — казах аз. — Поне в началото.
— Дадено.
Филдинг бутна назад стола си и отпусна силното си тяло. Беше облечен със сиво-кафяви панталони от плат каки, бяла риза с навити нагоре ръкави, кожени обувки и колан с плетеница около стегната си талия. Макар че бе минал четиридесетте, той продължаваше старателно да се грижи за външността си, която беше все така забележително хубава, както когато го назначих, наскоро, след като станах завеждаща отдела. Де да се занимаваше така и със случаите, които разследваше! Но той винаги се държеше почтително и лоялно към мен и макар че работеше бавно и пипкаво, не правеше прибързани предположения и съответно не грешеше. За морга той беше изпълнителен, надежден и приятен, и не бих го сменила с никой друг патоанатом.