— Защитното облекло — казах на Филдинг и му подадох една сиво-синя престилка с оловна подплата.
Моята беше тежка и ми се струваше като посипана с пясък, като я завързах отзад на гърба си.
— Мисля, че сме готови — съобщих му аз и натиснах клавиша.
Като движехме апаратурата, можахме да огледаме останките в реално време от много различни ъгли, но за разлика от прегледа на болни пациенти, това, което гледахме не дишаше, сърцето не биеше и човекът не можеше да преглъща. Неподвижните образи на мъртвите органи и кости бяха черно-бели на екрана. Не видях деформации или аномалии. Като сканирахме трупа, открихме няколко тъмни очертания, които ми заприличаха на метални частици. Наблюдавахме работата си на екрана, като опипвахме останките с ръце, покрити с ръкавици, докато открих два твърди предмета. Единият от тях беше с размера и формата на двадесет и пет цента, а другият по-малък от него, квадратен. Залових се да ги изчистя на мивката.
— Част от малка сребриста метална катарама на колан — установих аз, като я пуснах в пластмасова кутия, на която залепих етикет и го надписах с флумастер.
Другото, което бях открила, беше по-ясно и не беше нужно да го проучвам дълго, за да разбера, че е ръчен часовник. Каишката му беше изгоряла и опушеното му стъкло се бе пръснало. Но вниманието ми беше привлечено от циферблата, който след продължително плакнене се оказа някаква много светла гравюра със странно абстрактно изображение.
— Прилича ми на мъжки часовник — забеляза Филдинг.
— И жени носят такива големи часовници. Аз също. За да мога да го виждам.
— Може да е хронометър.
— Възможно е.
Въртяхме апаратурата, като продължавахме да се взираме и оглеждаме трупа през рентгеновия екран, както и цялата кал и овъглените частици, които бяха около него. Забелязах нещо, което имаше формата на пръстен, някъде над лявото бедро, но като се опитах да го уловя, не извадих нищо. Тъй като тялото бе лежало по гръб, повечето части отзад бяха останали незасегнати, включително и дрехите. Пъхнах си ръцете под бедрата и вкарах пръстите си в задните джобове на джинсите, а там открих половин морков и нещо, което приличаше на гладка венчална халка, която на пръв поглед ми се стори желязна, но после разбрах, че е платинена.
— Прилича по-скоро на мъжка халка — заяви Филдинг. — Освен ако е имала много големи пръсти.
Той взе от мен халката, за да я разгледа по-внимателно. Отвратителна миризма на изгорена, разлагаща се плът се разнесе от масата, когато открих още странни следи от това, което може би е правила тази жена, преди да умре. Имаше тъмни, груби животински косми полепнали по мръсните й джинси. Не бях напълно сигурна, но бях почти уверена, че са конски.
— Нищо не е гравирано върху халката — каза той и я запечата в един плик за веществени доказателства.
— Няма нищо — потвърдих аз с нарастващо любопитство.
— Чудно ми е защо е била в задния й джоб, а не на пръста й.
— Правилен въпрос.
— Освен ако е правила нещо, което да я е накарало да я свали. — Той продължи да мисли на глас: — Знаеш, че хората обичат да си свалят бижутата, когато си мият ръцете.
— Може да е хранила конете. — Събрах с пинсетата няколко косъма. — Може да са от черното жребче, което е избягало — предположих аз.
— Да — каза той, но в гласа му прозвуча съмнение. — И какво? Обърнала е внимание на малкото конче, нахранила го е с морков и после го е закарала в обора ли? А малко по-късно всичко е пламнало, включително конюшните и конете в тях? Но жребчето е избягало, така ли? — Той ме погледна през масата. — Дали се е самоубила? И не е имала сили да убие жребчето, така ли? Как му беше името, Вятърна песен ли?
Но в момента не можехме да намерим отговори на нито един от тези въпроси и продължихме да оглеждаме на рентгена личните вещи и патологичните останки, за да съставим цялостен протокол за случая. Изследвахме в определеното на екрана време и открихме само металните копчета на джинсите и противозачатъчна спирала в матката, което показваше, че жената е имала сексуални връзки с мъже.