Сред нещата, на които се натъкнахме имаше един цип и почерняла бучка с размера на бейзболна топка, която се оказа желязна гривна като верижка, със скачени една за друга брънки, и един сребърен ключодържател с формата на змия, на който висяха три медни ключа. Освен очертанията на синусите, които се виждаха ясно, като отпечатъци от пръсти, и една-единствена порцеланова коронка на предния зъб в средата на дясната горна челюст, не открихме нищо друго, което би могло да доведе до идентифициране на трупа.
Малко преди дванадесет на обяд превозихме трупа обратно през коридора в залата за аутопсии и прикачихме масата към мивката за дисекции в най-отдалечения край, далеч от шума на уличното движение. Другите мивки бяха заети, водата силно шуртеше по неръждаемата стомана, местеха се бързо сгъваеми стълби, докато други доктори вадеха и разрязваха органи, после диктуваха това, което бяха открили на малки микрофони, а следователи отвсякъде бяха дошли да наблюдават какво правим. Приказките бяха обикновено неясни, откъслечни фрази, а разговорите — несвързани и объркани като живота на аутопсираните от нас трупове.
— Извинявай, но трябва да работя точно там, където си сега.
— По дяволите, трябва ми батерия.
— Каква по-точно?
— Такава, която да стане за този фотоапарат.
— Двадесет долара в десния горен джоб.
— Да се надяваме, че не е крадена.
— Кой ще ти брой таблетките с опиатите! Страшно много са.
— Доктор Скарпета, току-що ни съобщиха за някакъв друг случай. Вероятно е убийство — извика един от лекарите, след като беше затворил телефона, който трябваше да вдига само с чисти ръце.
— Може би ще го отложим за утре — му отговорих аз, тъй като ни се струпваше твърде много работа.
— Получихме пистолета от убийството и самоубийството — извика един от заместник-началниците.
— Незареден ли? — попитах аз.
— Да.
Отидох там, за да се уверя, защото никога не се доверявах на предположения, когато огнестрелни оръжия пристигаха заедно с труповете. Умрелият беше едър и все още беше облечен с джинси „Минала слава“, а полицията беше обърнала джобовете му наопаки. За да се запазят предполагаеми следи от барутен прах, ръцете му бяха пъхнати в пликове. От носа му потече кръв, когато поставиха дървена подложка под главата му.
— Имате ли нещо против аз да огледам пистолета? — попитах детектива високо, за да ме чуе, тъй като електрическият трион за дисекции бръмчеше силно.
— Нямам нищо против. Аз вече взех отпечатъци от пръстите.
Взех пистолета „Смит & Уесън“ и извадих пълнителя, за да проверя дали няма патрон, но патронникът беше празен. Покрих с кърпа раната от куршума в главата, докато моят отговорник за моргата — Чък Ръфин, точеше нож с дълги зъбци с бруса.
— Виждате ли черното петно там и отпечатъка от дулото? — запитах аз, докато детективът и лекарят се взираха в огнестрелната рана. — Погледнете от тази страна. Стрелял е с дясната ръка. Изходното отвърстие е тук, а от стеклата се кръв става ясно, че е лежал на дясната си страна.
— Точно така го заварихме — обясни детективът, докато трионът продължаваше да бръмчи, а прахта от костта, която режеше, се разнасяше във въздуха.
— Не забравяйте да запишете калибъра, производството и модела — казах аз и се върнах към моята неприятна и скучна работа.
— Куршумът от обикновен пистолет ли е или е дум-дум?
— Обикновен е. От деветмилиметров пистолет „Ремингтън“.
Филдинг бе поставил успоредно и една друга маса, която бе покрил с чаршаф и бе натрупал върху нея останките от пожара, които вече беше огледал. Започнах да измервам дължината на силно обгорелите бедрени кости с надеждата, че ще успея да установя височината на трупа. Останалите части от краката й бяха изгорели от коленете до глезените, но стъпалата й се бяха запазили от ботушите. Освен това имаше обгорени парчета, откъснати от долните и горни части на ръцете. Събрахме остатъците от плата на ризата, начертахме диаграми и отделихме още животински косми, като направихме всичко това, преди да започнем трудната работа по отделянето на стъклата.
— Да я залеем с гореща вода — предложи Филдинг. — Може плътта да се отпусне, без да разкъсаме кожата. Прилича на лошо опечено месо, залепнало по тигана.
— Защо вие, мъжете, все правите аналогии с ядене? — чу се някакъв плътен, уверен глас, който познах.