Тиюн Макгъвърн, облечена с предпазно облекло за моргата, се приближаваше към нашата маса. Очите й гледаха напрегнато през маската на лицето и за момент погледите ни се срещнаха. Не бях изненадана ни най-малко, че от Отряда за бързо реагиране са изпратили следовател и по пожарите, за да наблюдава аутопсията.
— Как върви работата в Уорънтън? — попитах я аз.
— Работим усилено — отговори тя. — Но не открихме трупа на Спаркс, което е добре. Значи, че не е умрял.
— Чудесно! — възкликна Филдинг.
Макгъвърн застана срещу мен, но стоеше доста далеч от масата, което ми даде да разбера, че е присъствала на твърде малко аутопсии.
— Какво точно правите? — попита тя, докато взимах един маркуч.
— Ще полеем с топла вода мястото между кожата и стъклата, с надеждата, че така ще можем да отделим двете части, без да ги повредим — отговорих аз.
— А ако не стане?
— Тогава ще настъпи страшна каша — каза Филдинг.
— Ще използваме скалпел — обясних аз.
Но това не се наложи. След няколко минути на непрекъснато обливане с вода, започнах много бавно и внимателно да отделям дебелите счупени стъкла от лицето на мъртвата. Кожата се късаше, което я правеше да изглежда още по-страшна. И двамата с Филдинг работехме мълчаливо, като внимателно пускахме парченцата от повредените от високата температура стъкла в кръгъл пластмасов съд. Това ни отне около час, а като свършихме, замириса още по-силно на леш. Онова, което беше останало от мъртвата, бе още по-жалко, а изгарянията по главата изглеждаха направо ужасяващи.
— Боже мой! — възкликна Макгъвърн, като пристъпи по-близо. — Това е най-странното нещо, което съм виждала.
Горната част на лицето се бе превърнала в калцирана кост и едва забележим човешки череп с отворени челюсти и ронещи се зъби. По-голямата част от ушите беше изгоряла, а плътта нагоре се бе сварила и по този начин се бе запазила, така че можех да видя русия мъх покрай линията на косата. Челото беше непокътнато, макар че кожата по него беше малко издраскана при отстраняването на стъклата. Ако е имала бръчки, сега не можех да ги забележа.
— Не мога да разбера какво, по дяволите, е това — заяви Филдинг, като изследваше малките парчета от нещо, полепнало по косата. — Вижда се навсякъде надолу по черепа.
Част от парченцата приличаха на изгоряла хартия, но друга част от тях се бяха запазили напълно, а цветът им беше яркорозов. Взех няколко от тях с върха на скалпела и ги сложих в друга кутия.
— Ще ги дадем в лабораторията да се опитат да открият нещо — казах на Макгъвърн.
— Правилно — отговори тя.
— Космите бяха двадесет и осем сантиметра и шестдесет и два милиметра дълги. Запазих един кичур от тях за ДНК тест, ако открием, че си е правила някакви изследвания, преди да умре. Запазваме го, за да го проверим, ако открием, че някоя жена е била обявена за изчезнала — казах на Макгъвърн. — Ако някой от вас намери четка за зъби, можем да вземем клетки от устната кухина. В тях се събира слюнката от устата и може да се използват за сравнителен ДНК тест. И четка за коса може да свърши същата работа.
Преместих една хирургическа лампа по-близо до лявата страна на слепоочието и взех лупа, за да огледам обстойно това, което приличаше на кръвоизлив в незасегнатата тъкан.
— Изглежда тук е имало някакво нараняване — установих аз, — но със сигурност не е от разкъсване на кожата, нито е последица от пожара. Вероятно е срязване от някакво остро отчупено парче, забило се в плътта.
— Възможно ли е главата й да се е замаяла от въглеродния окис, да е паднала и да си е ударила главата?
Макгъвърн повдигна същия въпрос като другите преди нея.
— Трябва да се е ударила в нещо много остро — казах аз, докато взимах снимките.
— Дайте да погледна — помоли Филдинг и аз му подадох лупата. — Не виждам разкъсани или нащърбени краища — забеляза той, след като погледна мястото.
— Не, няма разкъсвания — съгласих се аз. — По-скоро прилича на рана, причинена от остър инструмент.
Той ми върна лупата, аз взех пластмасовите пинсети, извадих внимателно острото парченце от раната и го увих в чиста кърпа. На съседното бюро имаше микроскоп за дисекции. Поставих кърпата върху поставката, като доближих лампата така, че парченцето да се вижда добре. Погледнах пред окуляра и започнах да го въртя, за да го наглася за увеличение на образа.
Това, което видях при отразената светлина, бяха няколко сребристи късчета метал с назъбени, матирани гладки повърхности, подобни на стружки, направени със струг. Прикачих към микроскопа един микроскопичен фотоапарат „Полароид“ и направих няколко моментални цветни снимки на бързи обороти.