— Би могло. Защото, повтарям, пламъците сигурно са били достатъчно високи, за да счупят стъклото му, а после топлината е навлязла през отвора като през комин. Всеки пожар си има свои собствени закони, но някои специфични неща са винаги едни и същи, защото отговарят на законите на физиката.
— Разбирам.
— Има четири етапа — продължи тя, като че аз нямах никакво понятие за това. — Първо излиза огнената струя или горещите газове, пламъците и дима, които се издигат от огъня. Такъв би бил случаят, ако да кажем, рогозката в банята се е подпалила. Колкото по-високо се издигат газовете над пламъка, толкова стават по-студени и по-гъсти. Смесват се с леснозапалимите отпадъчни продукти и тогава горещите газове започват да слизат надолу. Този цикъл се повтаря и се получава кълбовидно завихрящ се дим, който се разпространява хоризонтално. Това, което е трябвало да се случи после, е, този димен слой да продължи да слиза надолу, докато намери отвор, за да излезе. В случая ще приемем, че това е порталът на вратата. После димният пласт излиза през отвора и в същото време свежият въздух прониква вътре. Ако има достатъчно кислород, температурата на тавана ще се повиши до шестстотин градуса по Целзий и бум — ще се получи буен или достигнал кулминацията си пожар.
— Достигнал кулминацията си в голямата баня там! — възкликнах подигравателно аз.
— А оттам е минал към другите обогатени с кислород стаи, където е имало достатъчно леснозапалими неща, за да изгори къщата до основи — обясни тя. — Затова в случая не ме смущава как се е разпространил пожарът, а как е започнал. Както вече ти казах, една рогозка и пердетата не са достатъчни, освен да е имало и други неща там.
— Може и да е имало — казах и станах, за да налея кафето. — Как го искаш? — попитах аз.
— Със сметана и захар. — Тя ме проследи с поглед. — Но моля те, не слагай нищо от онези изкуствени продукти.
Изпих моето кафе без мляко и оставих чашите на бюрото, докато Макгъвърн оглеждаше новия ми кабинет. Той, разбира се, беше по-светъл и по-модерен от този, в който работех в старата сграда на Четиринадесета улица и Франклин, но пак нямаше достатъчно място за нещата ми. А най-лошото от всичко беше, че ми бяха дали ъгловия кабинет на главния изпълнителен директор, където имаше прозорци, а всеки, който познава лекари, знае, че се нуждаем от стени за библиотечни шкафове, а не от бронирани стъкла, които гледат към паркинг и магистралата. Стотиците ми медицински, правни, съдебномедицински и научни списания, както и някои от чудесните ми книги бяха наблъскани заедно, а някъде бяха дори в две редици на една полица. И не беше необичайно секретарката ми Роуз да ме чува да ругая понякога, когато не мога да намеря някой справочник, от който се нуждая в момента.
— Тиюн — казах аз, докато пиех кафето си, — искам да използвам възможността да ти благодаря, че се грижиш за Луси.
— Луси сама се грижи за себе си.
— Това невинаги е било така.
Усмихнах се, тъй като правех усилия да бъда по-любезна, за да прикрия болката и ревността, които се бяха загнездили в сърцето ми.
— Но ти си права — продължих аз. — Мисля, че тя се справя добре с работата си. Сигурна съм, че във Филаделфия ще успее.
Макгъвърн дешифрираше всеки сигнал, който й изпращах, и бях уверена, че разбира повече, отколкото бих искала.
— Кей, нейният път няма да бъде лесен — заяви тя. — Каквото и да направя аз.
Тя разклати кафето в чашата си, като че се канеше да дегустира първата глътка от хубаво вино.
— Аз съм й шефка, не майка — каза Макгъвърн.
Това страшно ме раздразни и го показах, като се обадих на Роуз и й наредих да не ме свързва по телефона, ако ме потърсят. После станах и затворих вратата.
— Надявам се, че не са я преместили в твоята служба, защото се нуждае от майка — отговорих хладно аз, като се върнах на бюрото си, което играеше ролята на бариера между нас. — Луси е изключителна професионалистка.
Макгъвърн вдигна ръка.
— Стига! — възпротиви се тя. — Разбира се, че е така. Само че не обещавам нищо. Тя е голямо момиче, но я очакват много трудности. Досието й от ФБР може да бъде използвано срещу нея от някой, който ще сметне, че се е държала самонадеяно и не е довела някое следствие докрай.
— Този стереотипен начин на мислене няма да изтрае дълго — отвърнах аз и разбрах, че е много трудно да разговарям обективно за племенницата ми.
— Е, ще изтрае, докато видят, че кара хеликоптер или програмира някой робот, така че да може да обезвреди бомбата на мястото, където е поставена — каза тя саркастично. — Или да изчислява наум „Q-точкови уравнения“, докато ние останалите не можем да ги пресметнем дори с калкулатор.