Той натисна дистанционното, поставено върху козирката на предното стъкло, и вратата на паркинга бавно се вдигна нагоре, като пропусна слънчевата светлина, която не бях виждала цял ден. Пиковият час на движението беше току-що започнал и след половин час щеше да стане ужасно. Ръфин шофираше като стара баба, с тъмни очила и се навеждаше напред, докато караше с около десет километра по-малко от разрешената скорост.
— Можеш да караш и по-бързо — казах му спокойно. — Наближава пет часът и трябва да побързаме.
Той натисна педала на газта, при което се люшнахме напред и започна да рови в жабката за жетона, който показваше, че е платена таксата за магистралата.
— Може ли да ви попитам нещо, доктор Скарпета?
— Разбира се. Казвай.
— Има нещо малко странно.
Пак погледна в огледалото за обратно виждане.
— Няма никой отзад.
— Знаете ли, виждал съм много неща в болницата, в погребалното бюро и къде ли не, но нищо не ме е впечатлявало толкова досега.
Той намали скоростта при кабината за събиране на такси и хвърли жетона в коша. Една ръка с червена лента на ръкава се вдигна нагоре и ние потеглихме, докато другите префучаваха покрай нас. Ръфин вдигна стъклото на колата.
— Естествено е това, което виждаш сега, да те впечатли — довърших мисълта му вместо него, или сметнах, че съм я довършила.
— Знаете ли, повечето пъти пристигам сутрин в болницата преди вас — каза той, с поглед неотклонно насочен напред, докато караше. — Вдигам телефона, като звънне, и приготвям нещата, нали? Знаете го, защото съм сам там.
Кимнах с глава, макар че нямах представа какво ще каже.
— И така, това започна преди около два месеца, когато бяхме все още в старата сграда. Телефонът звънваше към шест и половина сутрин, точно след като вляза там. А като го вдигнех, никой не се обаждаше.
— Колко пъти се е случвало това?
— Може би по три пъти в седмицата. Понякога всеки ден.
Той вече беше привлякъл вниманието ми.
— Продължи ли и след като се преместихме тук? — поисках да се уверя аз.
— Разбира се, нали имаме същия телефонен номер — напомни ми той. — Да, госпожо. Впрочем, случи се и тази сутрин и аз започнах малко да се притеснявам. Питам се дали не трябва да поискаме да засекат обаждания.
— Кажи ми точно какво става, като вдигнеш телефона — запитах аз, докато се движехме точно с разрешената скорост по магистралата.
— Аз казвам: „Тук моргата“ — обясни той. — А този, който се обажда, не обелва нито дума. Мълчи, като че връзката е прекъснала. Затова повтарям „Ало“ няколко пъти и накрая затварям телефона. Но разбирам, че има някой. Просто го усещам.
— Защо не си ми казал досега?
— Исках да се уверя, че не реагирам прибързано. Или пък, че не е плод на въображението ми, защото трябва да ви призная, че е малко страшно, когато сутрин слънцето още не е изгряло и няма никой друг там.
— И казваш, че е започнало преди около два месеца?
— Горе-долу толкова — отговори той. — Като, разбира се, изключвам първите няколко пъти, за които не съм сигурен.
Бях ядосана, че е чакал досега, за да ми съобщи това, но сега вече нямаше смисъл да се карам с него.
— Ще уведомя капитан Марино — заявих аз. — Впрочем, Чък, трябва да ми кажеш, ако това се случи пак, разбра ли?
Той кимна, а кокалчетата на пръстите му побеляха от стискането на волана.
— Точно след следващия светофар ще търсим една голяма бежова сграда. Тя е от лявата ти страна в блок деветстотин, точно след „Джо Па“.
Магазините „Коул“ щяха да затварят след петнадесет минути и имаше само две други коли на мястото, където паркирахме. Слязохме с Ръфин и се насочихме към салона. Климатичната инсталация беше смразяваща, докато вървяхме между редиците от метални рафтове, които стигаха до тавана. Върху тях беше натрупано всичко — от ресторантски лъжици за супа и обикновени лъжици, електрически поставки за затопляне на храна и разни уреди за кафенета до грамадни машини за кафе и миксери. Но аз се интересувах само от домакинските съдове и след като се огледах набързо, открих щанда, който ми трябваше. Той беше на средата на магазина, близо до електрическите тенджери и градуираните кани.
Започнах да вдигам големите алуминиеви тенджери, когато изведнъж се появи един продавач. Косата му беше започнала да оплешивява, имаше голям корем, а в долната част на дясната му ръка ясно се открояваше някаква татуировка с голи жени, които играеха на карти.