— Мога ли да ви помогна? — попита той Ръфин.
— Трябва ми най-голямата тенджера за готвене, която имате — отговорих аз.
— Значи за четиридесет литра.
Той се пресегна към един рафт, прекалено висок за мен, и подаде на Ръфин огромна тенджера.
— Трябва ми и капак — казах аз.
— Ще трябва да го поръчате.
— А имате ли някоя по-дълбока, правоъгълна тенджера? — попитах след това, като си представях дългите кости.
— Имам за двадесет литра.
Той се пресегна към друг рафт. Металните съдове изхлопаха, докато вадеше тенджерата, която вероятно бе предназначена за варене на огромни количества картофено пюре, зеленчуци и плодови сокове.
— Предполагам, че нямате капак за тази? — попитах аз.
Капаци с различни размери издрънчаха, когато той извади един от тях.
— Има и подходяща лъжица. Предполагам, че ще искате и нея.
— Не, благодаря — казах аз. — Трябва ми само нещо дълго за разбъркване — дървено или пластмасово. И ръкавици, устойчиви на висока температура. Два чифта. И какво друго? — Погледнах към Ръфин, докато размислях. — Може би ще трябва да вземем и тенджерата за двадесет литра за по-дребните неща, а?
— Добра идея — съгласи се той. — Тази голяма тенджера ще бъде страшно тежка, когато се напълни с вода. Няма смисъл да купуваме такава по принцип, щом нещо по-малко може да ни върши същата работа. Но мисля, че този път ще ни трябва по-голямата, иначе няма да побере всичко. Нали разбирате…
Продавачът все повече се объркваше, като слушаше неясния ни разговор.
— Кажете ми какво смятате да готвите и ще ви дам съвет — предложи той пак на Ръфин.
— Разни неща — отговорих аз. — Предимно ще ги варя.
— О, разбирам! — възкликна той, макар че не беше разбрал нищо. — Е, добре, ще искате ли още нещо?
— Това е всичко — отвърнах му с усмивка.
На касата той начука сто седемдесет и седем долара за ресторантската тенджера. Аз отворих портмонето си и започнах да търся кредитната си карта.
— Да правите случайно отбив от цената за държавни учреждения? — запитах аз, докато взимаше картата ми.
— Не — отговори той, като потърка двойната си брадичка и се намръщи, след като видя картата ми. — Мисля, че съм чувал името ви по новините преди време. — Той ме загледа изпитателно и щракна с пръсти. — Знам! Вие сте жената, която се кандидатира за сената преди няколко години. Или може би беше за заместник-губернатор на щата?
— Не съм аз — отвърнах. — Опитвам се да стоя далеч от политиката.
— И аз съм като вас — каза той на висок глас, докато двамата с Ръфин изнасяхме покупките си през вратата. — Те всички са мошеници, всички до един!
След като се върнахме в моргата, наредих на Ръфин да извади останките на изгорялата жертва от хладилника и да ги превози заедно с новите тенджери в стаята с разлагащи се трупове. Прослушах набързо съобщенията на телефонния секретар, повечето от които бяха от репортери, и усетих, че нервно си подръпвам косата, когато Роуз се появи на вратата, която свързваше моята стая с нейната.
— Изглежда сте имала лош ден.
— Не по-лош от обикновено.
— Искате ли чай с канела?
— В момента не — отговорих аз. — Но все пак благодаря.
Роуз постави един куп смъртни актове на бюрото ми, като прибави още неща към никога несвършващия куп от книжа, на които трябваше да слагам инициалите и подписа си. Тя бе облечена този ден с елегантен морскосин костюм и пурпурна блуза, а обувките й бяха половинки, с ниски токове и връзки.
От доста време Роуз беше преминалата възрастта за пенсиониране, макар че не й личеше. Чертите на лицето й бяха благородни, подчертани с лек грим, но косата й бе започнала да оредява и побелява. Артрит бе сковал пръстите, долната част на гърба и ставите й, а това я караше да се чувства все по-неудобно на стола си. Не можеше вече да се грижи за мен така, както правеше от първия ден, когато постъпих на тази работа.
— Вече наближава шест часът — каза тя и ме погледна изпитателно.
Извърнах глава към стенния часовник, след което започнах да преглеждам книжата и да ги подписвам.
— Поканена съм на вечеря от църковното настоятелство — уведоми ме тя тактично.
— Това е хубаво — отвърнах аз и се намръщих, докато четях. — По дяволите, колко пъти ще трябва да казвам на доктор Кармайкъл, че в смъртен акт не се пише „спиране на сърцето“. Като умреш, сърцето ти спира, нали така? И пак е писал „спиране на дишането“, независимо колко пъти съм поправяла заключенията му относно причините за смъртта. — Въздъхнах отегчено. — А е бил следовател по смъртните случаи в района на Халифакс колко години? — продължавах аз тирадата си. — Най-малко двадесет и пет, нали?