Оглеждах костите през воал от пара, когато телефонът звънна и ме стресна. Първата ми мисъл беше, че се обаждат от погребалното бюро, което иска да докара някой мъртвец, но после видях, че лампичката за един от телефоните на залата за аутопсии святка. Веднага се сетих за това, което бе казал Ръфин за стряскащите ранни телефонни обаждания. Почти очаквах, че никой няма да се обади от другата страна.
— Да — казах аз сопнато.
— Господи, кой ти е изял закуската? — обади се Марино.
— О! — казах аз с облекчение. — Извинявай, но мислех, че някой си прави майтапи.
— Как така „майтапи“?
— Ще ти кажа после — казах аз. — Какво има?
— Долу на паркинга съм и се надявам, че ще ме пуснеш да вляза.
— Ей сега идвам.
Всъщност, бях много доволна, че ще имам компания. Тръгнах бързо към покрития паркинг и натиснах един бутон на стената. Огромната врата започна бавно да се вдига и Марино се вмъкна под нея. Нощта навън беше тъмна и непрогледна от мъгливите солени изпарения. Забелязах, че небето е покрито с буреносни облаци.
— Защо си тук толкова късно? — попита той с обичайния си троснат тон, докато смучеше вечната си цигара.
— В моята стая не се пуши — напомних му аз.
— Като че някой в това учреждение се тревожи за някаква незначителна воня.
— Някои от нас все още дишат — заявих аз.
Той хвърли цигарата на бетонния под и раздразнено я стъпка с крак, като че не бяхме водили този разговор нито веднъж в живота си. Впрочем, това ни беше станало вече нещо като навик, който по своеобразен начин затвърди връзката помежду ни. Бях почти сигурна, че Марино щеше да се почувства засегнат, ако не го заядях за нещо.
— Можеш да дойдеш с мен в стаята, където обработваме костите — казах му аз, докато спусках вратата на паркинга. — В момента работя над нещо.
— Ако знаех за това по-рано — оплака се той, — щях да говоря с теб само по телефона.
— Не се тревожи, не е толкова лошо. Само оголвам едни кости.
— Може за теб да не е лошо — каза той, — но аз не успях да свикна с миризмата на сварени хора.
Влязохме заедно в стаята и аз му додадох една операционна маска. Проверих какво става с костите и намалих градусите за варене с петдесет, за да съм сигурна, че водата няма да ври прекалено силно и да ги спече. Марино нагласи маската на носа и устата си и завърза връзките отзад. Забеляза една кутия с ръкавици за еднократна употреба, извади един чифт и си ги сложи. Парадоксалното беше, че прекалено се пазеше от външните фактори, които биха навредили на здравето му, а всъщност най-голямата опасност идваше от начина, по който живееше. Той се потеше, беше облечен с бежови панталони, бяла риза и вратовръзка, покапана с кетчуп.
— Имам няколко интересни неща за теб, докторе — каза той и се облегна на една излъскана мивка. — Поискахме сведения за регистрацията на изгорелия мерцедес зад къщата на Кенет Спаркс и се оказа, че номерът е 81 Бенц 240 D, син на цвят. Километражът изглежда е бил превъртан назад два пъти. От отдела за регистрации бяха доста предпазливи и казаха само, че била на някакъв доктор Нютън Джойс от Уилмингтън, Северна Каролина. Има го в телефонния указател, но той не си беше вкъщи, включил е секретарят.
— Клер Роули е ходила на лекции в Уилмингтън. Близо е до крайбрежната къща на Кенет Спаркс — напомних му аз.
— Точно така. Засега всички следи водят в тази посока. — Той гледаше безизразно в тенджерата с вряща вода върху печката. — Карала е колата на някой друг и е влязла някак в къщата на Спаркс, когато го е нямало вкъщи, била е убита и е изгоряла в пожара — каза той, разтривайки слепоочия. — Трябва да ти кажа, че тази история мирише толкова лошо, колкото това, което вариш там, докторе. Нещо наистина голямо ни се изплъзва, защото иначе няма никаква логика.
— Има ли и други фамилии Роули в района на Уилмингтън? — попитах го аз. — Възможно ли е да е имала роднини там?
— Имаше два телефонни номера с това име, но нито на единия от тях не бяха чували за Роули с малко име Клер.
— А какво казаха от университета?
— Още не съм стигнал дотам — отговори той, докато отивах да проверя тенджерата. — Мислех, че ти ще го направиш.